Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Балиос! — Уил изруга и се втурна след него.

Заобиколи странноприемницата и се озова на главната улица… където се закова на място. Там цареше хаос. Край пътя, захвърлени като непотребен боклук, лежаха тела. Вратите на къщите зееха, прозорците им бяха изпочупени. Хора се щураха напред-назад в сенките, като пищяха и се викаха един друг. Няколко от къщите горяха. Пред ужасения поглед на Уил от една пламнала къща изскочи цяло семейство: бащата, по нощна риза, кашляше и се давеше, а жената зад него държеше за ръка малко момиченце.

Едва бяха успели да излязат, препъвайки се, на улицата, когато от сенките се отделиха фигури. Лунни лъчи се отразиха в метал.

Автоматони.

Те се движеха плавно, а не насечено и отривисто. Носеха дрехи — най-различни военни униформи, някои от които Уил познаваше, други — не. Ала лицата им бяха гол метал, също като ръцете, които стискаха мечове с дълги остриета. Бяха трима. Един от тях, облечен в разкъсана червена куртка, тръгна напред, смеейки се — смеейки се? — докато бащата от семейството се мъчеше да прикрие жена си и дъщеря си с тялото си, препъвайки се върху окървавения калдъръм.

Всичко свърши за броени секунди — прекалено бързо, за да може Уил дори да помръдне. Проблеснаха остриета и към купчините тела на улицата се прибавиха още три трупа.

— Точно така — каза автоматонът в разкъсаната туника. — Да подпалим домовете им и да ги изкараме навън като плъхове, подплашени от дима, а после да ги изтребим, докато бягат… — В този миг механичното създание вдигна глава и сякаш видя Уил. Дори през разстоянието, което ги делеше, младежът почувства силата на погледа му.

Той вдигна серафимската си кама.

— Накир!

Острието лумна, осветявайки улицата със сиянието си — бял лъч насред алените пламъци. През кръвта и огъня Уил видя как автоматонът с червената куртка се приближава към него, стиснал дълъг меч в лявата си ръка. Тя беше метална, с подвижни стави и се извиваше около дръжката на оръжието досущ като човешка ръка.

— Нефилиме — каза създанието, спирайки едва на крачка от Уил, — не очаквахме да открием някой като теб тук.

— Очевидно — отвърна Уил и като пристъпи напред, заби серафимската кама дълбоко в гърдите на автоматона.

Разнесе се леко пращене, като от бекон в тиган и под учудения поглед на механичното създание, Накир се превърна в пепел, оставяйки Уил да стиска дръжката му.

Разсмивайки се, автоматонът вдигна очи, в които горяха живот и разум, и със свито сърце Уил си даде сметка, че пред себе си има нещо, което не е виждал досега — не просто създание, което бе в състояние да направи серафимска кама на прах, а машина, която притежаваше достатъчно воля, ум и стратегическо мислене, за да изпепели едно селище и да избие обитателите му, докато се опитват да избягат.

— Вече знаеш — потвърди демонът, защото именно това бе създанието пред него. — Нефилиме, през всички тези години вие ни прокуждахте от този свят с вашите оръжия с руни, ала сега ние притежаваме тела, срещу които те са безсилни и този свят ще бъде наш .

Уил пое рязко дъх, когато демонът вдигна меча си. Направи крачка назад… острието се спусна надолу… той го избегна и в същия миг нещо профуча покрай него, нещо едро и черно, което се изправи на задни крака и събори автоматона с мощен ритник.

Балиос.

Младежът протегна ръка, напипвайки слепешком гривата на коня си. Демонът се изправи от калта и скочи към него, размахал оръжие, в същия миг, в който атът полетя напред. Уил се метна на гърба на жребеца и двамата се понесоха по калдъръмената улица. Ловецът на сенки се беше привел ниско над гърба му и вятърът развяваше косата и изсушаваше влагата по лицето му… дали кръв или сълзи, самият той не знаеше.

Теса седеше на пода в стаята си в укреплението на Мортмейн и се взираше вцепенено в огъня.

Светлината на пламъците играеше по ръцете й и по синята рокля, с която беше облечена. И двете бяха изцапани с кръв. Самата тя не знаеше как се бе случило. Китката й беше разранена и тя смътно си спомняше как някакъв автоматон я беше сграбчил там, разкъсвайки кожата й с острите си метални пръсти, докато тя се мъчеше да се отскубне.

Не можеше да пропъди образите, които бяха завладели ума й — спомените за опустошаването на селцето в долината. Бяха я отвели дотам с вързани очи — отнесена от автоматони, които я бяха тръснали безцеремонно върху една скала, от която се разкриваше гледка към селцето под нея.

— Виж — казал бе Мортмейн, злорадствайки, без да я поглежда. — Виж и после ми говори за изкупление.