Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Събуди се, госпожице Грей. Госпожице Грей!

Теса се надигна рязко. Беше заспала на стола пред камината в своя малък затвор; беше завита с грубо синьо одеяло, макар че не помнеше да го е взела отнякъде. Стаята беше обляна в светлината на факли, огънят в камината догаряше. Невъзможно бе да разбере ден ли е, или нощ.

Мортмейн стоеше до нея заедно с един от по-човекоподобните автоматони, които Теса беше виждала. Този дори беше облечен, за разлика от повечето от другите — с военна туника и панталони. От дрехите главата, която се подаваше над коравата яка, имаше още по-зловещ вид с гладката си повърхност и гол метален скалп. А очите му… Теса знаеше, че са направени от стъкло и кристал, ирисите им — алени на светлината от огъня, ала начинът, по който сякаш се впиваха в нея…

— Студено ти е — каза Магистърът.

Теса изпусна дъха си и той образува бяло облаче пред нея.

— Топлината на гостоприемството ви оставя какво да се желае.

Мортмейн се усмихна с плътно стиснати устни.

— Много забавно. — Самият той носеше дебело астраганено палто над сив костюм. — Всъщност не те събудих просто така. Дойдох, защото исках да видиш какво успях да постигна благодарение на любезната ти помощ със спомените на баща ми. — И махна гордо към механичното създание до себе си.

— Още един автоматон? — попита Теса без особен интерес.

— Колко грубо от моя страна. — Мортмейн погледна към създанието. — Представи се.

Създанието отвори уста и Теса зърна месингов проблясък.

— Аз съм Армарос 36 36 Според юдейската Книга на Енох — единайсетият от двайсетте предводители на двестате паднали ангела, наричани „Григори“ — името му означава „прокълнатият“. — Бел.прев. — проговори то. — В продължение на милиард години се носех по ветровете на великите бездни между световете. Бих се с Джонатан, ловеца на сенки, насред равнините на Брослинд. Хиляда години след това прекарах, затворен в Пиксиса. А сега моят господар ме освободи и аз ще му служа.

Теса се изправи и одеялото падна в краката й, ала тя не забеляза. Автоматонът я наблюдаваше. Очите му… очите му бяха пълни с мрачна интелигентност, разум, какъвто не бе притежавал никой автоматон, който бе виждала преди.

— Какво е това? — прошепна тя.

— Тяло на автоматон, съживявано от духа на демон. Долноземците вече си имат свои начини да пленяват енергията на демони и да я използват. Самият аз ги използвам, за да задвижвам автоматоните, които си виждала преди. Ала Армарос и неговите братя са различни. Те са демони в обвивка на автоматони. Могат да мислят и да разсъждават логично, не е лесно да бъдат надхитрени. И е ужасно трудно да бъдат убити.

Армарос посегна надолу — Теса нямаше как да не забележи, че се движи плавно, без рязката насеченост, с която го правеха автоматоните, които бе виждала преди; той се движеше като човек — извади меча, който висеше на кръста му и го подаде на Мортмейн. Острието беше покрито с руните, с които девойката така бе свикнала през последните месеци, руните, които украсяваха всички оръжия на ловците на сенки. Руните, които ги превръщаха в оръжия на ловци на сенки. Руните, които бяха смъртоносни за демоните. За Армарос би трябвало да е почти невъзможно да погледне подобно острие, още по-малко пък — да го държи.

Стомахът на момичето се сви. Демонът подаде меча на Мортмейн, който го завъртя с умението на опитен воин, замахна и го заби в гърдите на Армарос.

Разнесе се звук от трошене на метал. Теса бе свикнала да вижда как автоматоните се сгърчват, когато ги нападнат, как от тях шурва черна течност или как политат назад. Ала Армарос остана на мястото си, без да трепне, без дори да мигне, като гущер на слънцето. Мортмейн завъртя жестоко дръжката на оръжието, а после го издърпа.

Острието се превърна в пепел, като цепеница, изгоряла в огън.

— Както виждаш — каза Мортмейн, — те са войска, създадена, за да унищожи ловците на сенки.

Армарос беше единственият автоматон, който Теса бе виждала да се усмихва — дори не подозираше, че лицата им са изработени така, че да са способни на това.

— Те погубиха много от моите събратя — каза демонът. — Ще бъде удоволствие да ги избием.

Девойката преглътна мъчително, но се опита да го скрие от Мортмейн. Той местеше поглед между нея и демона автоматон и на Теса й бе трудно да прецени кой от двама им го изпълва с по-голямо удоволствие. Искаше й се да пищи, да се нахвърли отгоре му и да му издере лицето. Ала между тях се издигаше невидима стена, която проблясваше лекичко и през която Теса не можеше да премине.