Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Крайчетата на тънките му устни подскочиха.

— Вече е следобед, госпожице Грей. Не исках да те будя по-рано. Ела с мен навън. Ела и виж какво съм свършил днес, защото има нещо, което искам да ти покажа.

Теса имаше чувството, че по гърба й плъзват ледени пръсти. Тя изпъна рамене.

— И какво е то?

Сега вече усмивката се разля по цялото му лице.

— Онова, което чаках.

До: Консул Джосая Уейланд

От: Инквизитор Виктор Уитлоу

Джосая,

Прости ми за липсата на формалности, защото ти пиша набързо. Сигурен съм, че това няма да е единственото писмо, което ще получиш по въпроса. Всъщност, навярно не е дори първото. Самият аз вече получих цял куп и всички до едно засягат въпроса, който ме изгаря — вярна ли е информацията на Шарлот Брануел? Ако е така, струва ми се повече от вероятно Магистърът наистина да е в Уелс. Наясно съм със съмненията ти относно това доколко може да се има доверие на Уил Херондейл, ала и двамата познавахме баща му. Прибързан и често пъти — роб на страстите си, но по-честен човек от него едва ли може да се намери. Не мисля, че младият Херондейл е лъжец.

Така или иначе, в резултат от писмото на Шарлот в Клейва цари хаос. Настоявам незабавно да свикаме извънредно събрание на Съвета. Не го ли сторим, вярата на ловците на сенки в техния консул, както и в техния инквизитор, ще бъде необратимо подкопана. Оставям оповестяването на това събрание в твои ръце, ала това не е молба. Свикай Съвета или аз ще подам оставка и всички ще научат защо.

Уил се събуди от писъци.

Годините на обучение мигновено си казаха думата — озова се приклекнал на пода, още преди да се беше събудил напълно. Огледа се наоколо и видя, че е сам в малката стаичка в странноприемницата и че мебелите — тясно легло и обикновена маса, която едва се виждаше в сенките — са си на мястото.

Писъците се повториха — още по-силни. Идваха откъм прозореца. Той се изправи на крака, пресече безшумно стаята и отмести лекичко едното перде, за да погледне навън.

Почти не помнеше как бе влязъл в селцето, водейки след себе си Балиос, чиито копита чаткаха бавно от изтощение. Малко уелско селце, досущ като толкова много други, незабележително с нищо. Лесно беше открил местната странноприемница и беше предал Балиос на грижите на коняря, нареждайки му да разтрие жребеца и да го нахрани с топла овесена ярма, за да го съживи. Това, че говореше уелски, като че ли беше подействало успокояващо на съдържателя и веднага го бяха отвели в единична стая, където почти на мига бе рухнал върху леглото, както си беше с дрехите, и бе потънал в безпаметен сън.

Луната светеше ярко и по разположението й в небето, Уил разбра, че вечерта не е напреднала много. Над селцето бе надвиснала сива мъгла. Или поне той си помисли, че е мъгла… докато не си пое дъх и не осъзна, че е дим. Яркочервени петна подскачаха между къщите. Младежът присви очи и видя, че в сенките притичват фигури. Още писъци… проблясване, което можеше да идва единствено от остриета…

Изхвръкна от стаята за миг, още незавързал ботушите си, стиснал серафимска кама в ръка. Спусна се по стълбите и нахълта в основното помещение на странноприемницата. То беше тъмно и студено — огънят беше угаснал, няколко от прозорците бяха счупени и през тях нахлуваше мразовит нощен въздух. Подът беше осеян с парчета стъкло, като ледени късове. Вратата зееше отворена и докато изскачаше навън, Уил забеляза, че част от пантите са изкривени, сякаш някой се беше опитал да я изкърти…

Когато се озова на открито, свърна зад постройката, където се намираше конюшнята. Там пушекът беше по-гъст и младият мъж се втурна напред… при което едва не се препъна в безжизнената купчинка в краката си. Коленичи и видя, че това е конярят — гърлото му беше прерязано и разкаляната земя под него беше подгизнала от кръв. Очите му бяха отворени, зареяни невиждащо напред, кожата му беше студена. Уил преглътна надигналата се в гърлото му горчилка и се изправи.

Насочи се автоматично към конюшнята, докато прехвърляше най-различни възможности през ума си. Нападение на демони? Или пък в случващото се нямаше нищо свръхестествено и той се бе натъкнал на вражда между жителите на селцето или бог знае какво? Едно беше ясно — никой не търсеше точно него.

Докато влизаше в конюшнята, чу отчаяното цвилене на Балиос. Постройката като че ли не беше пострадала — от хоросановия таван до калдъръмения под, върху който се кръстосваха канавки за дренаж. Балиос беше единственият кон, прибран да нощува там, което беше добре, защото в мига, в който Уил отвори вратата, жребецът се метна напред и едва не го повали. Той успя да отскочи в последния момент, а атът препусна покрай него и изскочи навън.