Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Блещукащото петно от светлина беше толкова ярко, че на Теса й беше трудно да го гледа и все пак успя да различи през него бледите очертания на нещо, приличащо на мъж. Видя очи, които нямаха нито ириси, нито зеници — късчета кристал, които проблясваха на огъня. От раменете му излизаха широки криле, всяко перо от които завършваше с лъскав метал. Ръцете му бяха сключени върху дръжката на изящен меч.

Празните му блестящи очи се спряха върху нея.

— Защо се опитваш да ме унищожиш? — отекна като музика в ума й благият му глас. — Аз те защитавам.

Изведнъж Теса си помисли за Джем, облегнат на възглавниците в леглото си, лицето му — бледо и озарено от светлина: „Животът е повече от това просто да не умреш“.

— Опитвам се да унищожа себе си, не теб.

— Но защо? Животът е дар.

— Искам да постъпя правилно — отвърна тя. — Като запазваш живота ми, допускаш съществуването на огромно зло.

— Зло. — Мелодичният глас беше замислен. — Толкова отдавна съм пленен в своя затвор с часовников механизъм, че съм забравил и добро, и зло.

— Затвор с часовников механизъм? — прошепна Теса. — Но как може един ангел да бъде държан в плен?

— Джон Тадиъс Шейд бе този, който ме плени. Улови душата ми с магия и я затвори в това механично тяло.

— Като Пиксиса — каза Теса. — Само че пленяващ не демон, а ангел.

— Аз съм небесен ангел — рече той, кръжейки над нея. — Брат на Сиджил, Кураби и Зура 37 37 Ангели в Исляма. — Бел.прев. , на Фраваши и Дакини 38 38 Съответно духове пазители в зороастризма и тантрически фигури в будизма. — Бел.прев. .

— И… това е истинската ти форма? Така изглеждаш в действителност?

— Ти виждаш едва частица от моята същност. В истинската си форма аз съм смъртоносно величие. Моя бе свободата на Рая, преди да бъда пленен и прикован към теб.

— Съжалявам — прошепна Теса.

— Вината не е твоя. Не ти ме плени. Нашите души са свързани, но още докато те защитавах в утробата на майка ти, знаех, че си невинна.

— Моят ангел пазител.

— Малцина могат да кажат, че имат ангел, който се грижи за тях. Ала ти можеш.

— Не искам да имам ангел — рече Теса. — Искам да умра, както аз реша, а не да бъда принудена да живея така, както Мортмейн иска.

— Не мога да те оставя да умреш. — Гласът на ангела беше пропит с тъга и девойката неволно си припомни цигулката на Джем, свиреща музиката на сърцето му. — Това е мое задължение.

Тя вдигна глава. Светлината от огъня минаваше през ангела като слънчеви лъчи през кристал и хвърляше сияйни цветове по стените на пещерата. Това не беше някакво скверно изобретение, а доброта, изкривена и подчинена на волята на Мортмейн, ала по същината си — божествена.

— Как се казваше, когато беше ангел? — попита момичето.

— Името ми — отвърна ангелът — беше Итуриел.

— Итуриел — прошепна Теса и протегна ръка към него, сякаш можеше да го достигне, да го утеши по някакъв начин. Ала пръстите й срещнаха единствено въздух. Очертанията на ангела потрепнаха и избледняха, оставяйки след себе си единствено меко сияние, взрив от светлина от вътрешната страна на клепачите й.

Ледена вълна заля Теса и тя се надигна рязко, отваряйки очи. Лежеше на студения каменен под пред почти угасналия огън. В стаята цареше мрак, разпръскван едва-едва от аленото сияние на жаравата. Ръженът беше на мястото си. Теса вдигна ръка… и напипа ангела с часовников механизъм около гърлото си.

Сън. Сърцето й се сви. Всичко беше просто сън. Нямаше ангел, който да я окъпе в светлината си. Имаше само тази студена стая, настъпващият мрак и ангелът с часовников механизъм, чието равномерно тиктакане отброяваше минутите до края на всичко в света.

Уил стоеше на върха на Кадер Идрис, стиснал юздите на коня си в ръка.

Докато яздеше към Долгелай беше видял планината да се издига като внушителна стена над коритото на река Маудах, и шумно бе изпуснал дъха си — беше пристигнал. Като дете се беше изкачил до върха заедно с баща си и спомените бяха с него, когато остави утъпкания път и препусна натам на гърба на Балиос, който сякаш продължаваше да бяга от пламъците на селото, което бяха оставили след себе си. Бяха прецапали през едно обрасло с тръстика езерце (от едната страна се виждаха сребристото море, а от другата — върхът на Сноудон) и бяха навлезли в долината Нант Кадер. Градчето Долгелай, което се бе разстлало под тях и в което тук-там проблясваше светлина, беше красиво, но Уил не бе тук, за да се наслаждава на гледката. С помощта на руната за нощно зрение, която си беше нарисувал, успя да проследи дирята на създанията с часовников механизъм. Те бяха достатъчно многобройни, за да изпотъпчат земята, откъдето бяха минали. С лудешки разтуптяно сърце, младежът тръгна към върха по пътеката от разруха, която чудовищата бяха оставили.