Касандра Клеър - Град от кости

Той грубо я прекъсна.

— И още нещо. — Очите му погледнаха към вратата, където я чакаше Джейс, с Алек и Изабел от двете му страни. — Не забравяй, че когато майка ти избяга от света на сенките, не от чудовища се криеше тя. Не от магьосници и върколаци, от митични същества, не дори и от демони. А от тях. От ловците на сенки.

От тях. Ловците на сенки. Те я чакаха пред склада: Джейс, с ръце в джобовете, беше облегнат на парапета на стълбите и гледаше как вампирите се суетят около повредените си мотоциклети, като ругаеха и проклинаха. Той леко се усмихваше. Малко по-встрани бяха застанали Алек и Изабел. Изабел бършеше очите си, което незнайно защо ядоса Клеъри — та тя едва познаваше Саймън, това не беше нейна трагедия. Клеъри бе единствената, която имаше право да се тревожи, а не ловкинята на сенки.

Когато Клеъри се появи, Джейс се отдели от парапета. Закрачи безмълвно до нея. Изглеждаше замислен. Изабел и Алек избързаха напред и сякаш се караха за нещо. Клеъри леко ускори крачка и проточи врат, за да ги чува по-добре.

— Вината не е твоя — каза Алек. В гласа му се долавяше досада, сякаш не за първи път водеше подобен разговор със сестра си. Клеъри се запита колко ли гаджета бе превърнала в плъхове от чиста немарливост. — Но дано поне това ти бъде за урок да не ходиш толкова по купони на долноземци — добави той. — Носят само неприятности и никаква полза.

Изабел силно изхлипа.

— Ако нещо се случи с него, аз… не знам какво ще направя.

— Може би каквото си правила досега — каза Алек с досада. — Все пак още не бяхте се опознали.

— Това не означава, че не го…

— Какво? Обичаш? — каза насмешливо Алек, като повиши глас. — Трябва да познаваш някого, за да го обичаш.

— Но не е само това — каза тъжно Изабел. — Не се ли забавлява на партито, Алек?

— Не.

— Мислех, че Магнус ти е харесал. Сладък е, нали?

— Сладък? — Алек я погледна, сякаш беше полудяла. — Котенцата са сладки, Изи. Магьосниците са… — той въздъхна. — Не — додаде колебливо той.

— Останах с впечатление, че взаимно си допаднахте. — Изабел отново прозвуча тъжно. Когато вдигна поглед към брат си, гримът на очите й блестеше от сълзи. — Може да станете приятели.

— Имам си приятели — каза Алек и кимна през рамо към Джейс, с което искаше да каже, че това не помага.

Ала Джейс, който, потънал в мисли, бе свел златистата си глава, не забеляза нищо.

— Трябват ти различен тип приятели — каза Изабел толкова тихо, че Клеъри едва я чу. Тя с изненада откри, че започва да чувства симпатия към Изабел, която искрено обичаше брат си. Имаше нещо в начина, по който му говореше, което й напомняше за собственото й отношение към Саймън.

Инстинктивно тя посегна да отвори раницата и да погледне в нея… и се намръщи. Раницата беше отворена. Тя мислено се върна на купона — когато вдигна раницата, ципът й беше затворен. Беше сигурна в това. Тя я отвори по-широко, сърцето й биеше лудо.

Спомни си как й бяха откраднали портмонето в метрото. Помнеше как бе отворила чантата си, без да поглежда в нея, как устата й бе пресъхнала от изненада: Изпуснала ли съм го? Изгубила ли съм го? И последвалото заключение: Няма го. Сега случаят беше подобен, но беше хиляди пъти по-лошо. Устата й пресъхна, Клеъри зарови в раницата си, като изхвърли от нея дрехите и скицника си, заздравителя за нокти. Нищо.

Тя спря да върви. Джейс, от когото бе изостанала, погледна нетърпеливо, Алек и Изабел също бяха спрели.

— Какво има? — попита Джейс, а на нея й се стори, че се кани да добави нещо подигравателно. Но явно забеляза изражението на лицето й, защото не го направи. — Клеъри?

— Няма го — прошепна тя. — Саймън. Беше в раницата ми…

— Да не е скочил от нея?

Въпросът никак не бе лишен от смисъл, но Клеъри, която беше изтощена и паникьосана, реагира първосигнално.

— Разбира се, че не е! — изкрещя тя. — Да не мислиш, че току-така ще рискува да го сгази някоя кола или да попадне в лапите на котка…

— Клеъри…

— Млъквай! — изкрещя тя, като замахна с раницата си към него. — Ти беше този, който каза, че нямало нужда да се връща предишният му вид…

Когато раницата полетя към него, той сръчно я хвана. Взе я от ръката й и я разгледа.

— Ципът е повреден — каза той. — Отвън. Някой се е опитвал да я отвори.

Клатейки енергично глава, Клеъри можа само да прошепне:

— Аз не…

— Знам. — В гласа му се долавяше нежност. Той сви ръце на фуния пред устата си. — Алек! Изабел! Вие вървете! Ние ще ви настигнем.