Касандра Клеър - Град от кости

— Аз съм, Клеъри — каза бавно тя. — Добре ли си?

Джейс и другите бяха дошли зад нея, Изабел бе повече отегчена, отколкото тъжна.

— Той там отдолу ли е? — попита с любопитство Джейс.

Клеъри, все още застанала на четири крака, кимна.

— Шшшт, ще го изплашите. — Тя протегна предпазливо пръсти под бара и ги размърда. — Моля те, Саймън, излез. Ще накараме Магнус да развали магията. Всичко ще бъде наред.

Тя чу цвърчене и розовият нос на плъха се показа изпод бара. С вик на облекчение Клеъри пое плъха в ръцете си.

— Саймън! Ти ме разбра!

Плъхът се сви на кълбо в шепите й и зацвърча унило. Умилена, тя го притисна до гърдите си.

— Горкичкият ми — нареждаше ласкаво тя, сякаш той наистина беше домашен любимец. — Горкичкият Саймън, всичко ще се оправи, обещавам…

— На негово място не бих се чувствал горкичък — каза Джейс. — Едва ли някога е бил толкова близо до определени места.

— Млъквай! — Клеъри погледна гневно Джейс, но поохлаби прегръдката си. Мустаците на плъха трепнаха, дали от яд или вълнение, или просто от уплаха, Клеъри не можеше да каже. — Доведете Магнус. Трябва да върнем предишния му вид.

— Само не така припряно. — Копелето Джейс май се усмихваше. Той посегна към Саймън, сякаш искаше да го погали. — Толкова е сладък така. Виж малкото му розово носле.

Саймън оголи дългите си жълти зъби срещу Джейс и се опита да го ухапе. Джейс прибра протегнатата си ръка.

— Изи, иди да доведеш височайшия ни домакин.

— Защо аз? — вкисна се Изабел.

— Защото заради теб нашият мунди е плъх, идиотка такава — каза той, а на Клеъри й направи впечатление колко рядко, с изключение на Изабел, те наричаха Саймън по име. — А не можем да го оставим тук.

— Ако не беше тя, с удоволствие би го оставил — каза Изабел, като само в тази дума вля толкова отрова, че с нея спокойно можеше да се убие слон. Тя се отдалечи, а полите й се развяваха около ханша й.

— Не мога да повярвам, че те е оставила да изпиеш онова синьо питие — каза Клеъри на плъха Саймън. — Виждаш докъде може да те доведе лекомислието ти.

Саймън изцвърча раздразнено. Клеъри чу как някой се кикоти и когато вдигна поглед, видя, че Магнус се е навел над нея. Изабел стоеше зад него с бясно изражение.

— Rattus norvegicus — каза Магнус, като се взираше в Саймън. — Най-обикновен кафяв плъх, нищо особено.

— Не ме интересува какъв вид плъх е — тросна се Клеъри. — Искам да приеме предишния си образ.

Магнус се почеса замислено по главата, от която се посипаха блестящи прашинки.

— Няма смисъл — каза той.

— И аз това й казах — Джейс изглеждаше доволен.

— НЯМА СМИСЪЛ? — Клеъри кресна толкова силно, че Саймън скри глава под палеца й. — КАК СМЕЕТЕ ДА ТВЪРДИТЕ, ЧЕ НЯМА СМИСЪЛ?

— Защото след няколко часа той сам ще си върне предишния облик — каза Магнус. — Ефектът от коктейлите е временен. Няма нужда да правим специално заклинание, това само ще го травмира. Много магии не са полезни за смъртните, организмът им не е привикнал на тях.

— Но аз се съмнявам, че организмът му е привикнал и да бъде плъх — отбеляза Клеъри. — Вие сте магьосник, не можете ли да развалите магията?

Магнус се поколеба за миг.

— Не — каза той.

— Искате да кажете, че не искате.

— Не и даром, скъпа, а ти не можеш да ми платиш.

— Но не мога и да взема плъх със себе си в метрото — каза тъжно тя. — Ще го изпусна или полицията ще ме арестува, задето превозвам гризачи в градския транспорт. — Саймън ядно изцвърча. — Не казвам, че ти си гризач.

През това време към момиче, което се провикваше на вратата, се бяха присъединили шест или седем души. Шумът от разгневени гласове надви музиката и шумотевицата на купона. Магнус завъртя очи.

— Извинете ме — каза той, като се шмугна в тълпата, която моментално се затвори зад него.

Изабел се поклащаше на сандалите си и тежко въздишаше.

— Това му беше помощта.

— Знаеш ли — каза Алек, — можеш спокойно да пъхнеш плъха в раницата си.

Клеъри го изгледа с неприязън, но идеята му й се стори съвсем приемлива. Не е като да го пъхне в някой джоб. Дрехите на Изабел не предполагаха джобове; бяха твърде тесни. Клеъри се учудваше, че изобщо й стават.

Тя порови в раницата си и намери подходящо място, където да прибере малкия кафяв плъх, който някога беше Саймън. Сложи го между сгънатия си пуловер и скицника си. Той се сви върху портфейла й и погледна укорително.

— Съжалявам — каза измъчено тя.

— Не се тревожи — рече Джейс. — За мен продължава да е пълна мистерия, защо вие мундитата сте склонни да поемате отговорност за неща, за които не сте виновни. Нали не ти си изляла коктейла в идиотското му гърло.