Касандра Клеър - Град от кости

— Има ли такава вероятност? — попита той.

Магнус го погледна с известна шеговитост.

— Случвало се е.

Джейс измърмори нещо на Алек и той го пусна. После отиде до Клеъри.

— Добре ли си? — попита той с дрезгав глас.

— Предполагам. Не се чувствам по-различно…

Магнус, който стоеше на вратата, барабанеше нетърпеливо с пръсти.

— По-бързичко, тийнейджъри. Единственият, който може да се гуши в спалнята ми, е моята височайша персона.

— Да се гуши? — повтори Клеъри, която за първи път чуваше тази дума.

— Височайша? — повтори Джейс, който просто се опитваше да го дразни. Магнус изръмжа. В това ръмжене сякаш прозвуча „Изчезвайте“.

Те излязоха, Магнус остана след тях, като за миг се спря, за да заключи вратата на спалнята. Сега тържеството изглеждаше на Клеъри по съвсем различен начин. Може би това се дължеше на леко промененото й зрение: всичко изглеждаше някак по-чисто, с кристално ясно откроени контури. Тя видя група музиканти върху малка сцена в средата на стаята. Те бяха облечени с надиплени дрехи в наситено златисто, лилаво и зелено, а високите им гласове бяха безплътни.

— Мразя вълшебните групи — избоботи Магнус, когато музикантите преминаха на друга песен, чиято мелодия беше нежна и ефирна като скъпоценен кристал. — Свирят само някакви потискащи балади.

Джейс се огледа из стаята и се засмя.

— Къде е Изабел?

Клеъри изпита остро чувство на вина. Тя беше забравила за Саймън. Започна да се суети и да търси с поглед познатите мършави рамене и рошавата тъмна коса.

— Не го виждам. Имам предвид тях.

— Ето я — Алек бе съзрял сестра си и й махаше, видимо успокоен. — Тук, Из. Внимавай с фоуките.

— Да внимава с фоуките? — повтори Джейс, като погледна към един слаб, мургав мъж с индийска дреха, който замислено следеше движенията на Изабел.

— Този ме ощипа, когато минах покрай него — каза хладно Алек. — На много лично място.

— Не искам да се меся, но щом той се интересува от твоите много лични места, то би следвало да не се интересува от тези на сестра ти.

— Не е задължително — каза Магнус. — Митичните същества не правят разлика.

Джейс сви презрително устни към магьосника.

— Още ли си тук?

Преди Магнус да отговори, Изабел се приближи към тях с порозовяло лице, лекьосани дрехи и остро миришеща на алкохол.

— Джейс! Алек! Къде бяхте? Търсих ви навсякъде…

— Къде е Саймън? — прекъсна я Клеъри.

Изабел се олюля.

— Той е плъх — каза мрачно тя.

— Направи ли ти нещо? — Алек бе изпълнен с братска загриженост. — Докоснал ли те е? Ако само се е опитал…

— Не, Алек — каза смутено Изабел. — Нямам предвид това. Той е плъх .

— Пияна е — каза Джейс и понечи да си тръгне отвратен.

— Не съм — каза възмутено тя. — Добре де, може би малко, но не е там работата. Въпросът е, че Саймън изпи една от онези сини напитки… Казах му да не го прави, но той не ме послуша… и се превърна в плъх .

— Плъх? — повтори недоверчиво Клеъри. — Имаш предвид…

— Имам предвид плъх — каза Изабел. — Малък. Сив. С дълга опашка.

— Това няма да се хареса на Клейва — каза колебливо Алек. — Абсолютно сигурен съм, че превръщането на смъртни в плъхове е против Закона.

— Технически погледнато, не тя го е превърнала в плъх — отбеляза Джейс. — Най-много да я упрекнат в нехайство.

— Кой го грижа за тъпия Закон? — извика Клеъри и стисна китката на Изабел. — Моят най-добър приятел е плъх!

— Ох! — Изабел се опита да освободи китката си. — Пусни ме!

— Не и преди да ми кажеш къде е. — Никога досега не й се бе приисквало да удари някого така, както в момента й се искаше да удари Изабел. — Не мога да повярвам, че си го изоставила… сигурно е изплашен…

— Ако вече не са го стъпкали — отбеляза нетактично Джейс.

— Не съм го изоставила… той се скри под бара — протестираше Изабел, като сочеше към бара. — Пусни ме! Ще ми счупиш гривната.

— Кучка — извика яростно Клеъри и отблъсна от себе си смаяната Изабел. Без да се интересува от реакцията й, тя хукна към бара. Падна на колене и се втренчи в тъмнината под него. Във вмирисания на плесен мрак й се стори, че вижда чифт блестящи като мъниста очи.

— Саймън? — каза тя със задавен глас. — Това ти ли си?

Плъхът Саймън бавно се придвижи напред, мустаците му трепереха. Тя успя да различи контурите на малките му кръгли уши, притиснати на главата, и острия връх на носа му. Започна да се бори с чувството си на погнуса — никога не бе обичала плъхове, с техните жълти остри зъби, готови да хапят. Поне да се беше превърнал в хамстер.