Касандра Клеър - Град от кости

Магнус закрачи нервно към прозореца, после се обърна.

— Не съм сигурен, че ще разбереш. Когато те видях за първи път, трябва да си била на около две години. Погледнах през този прозорец — той тупна по стъклото и от него се посипа прах и олющена боя — и я видях да бърза по улицата, като държеше нещо увито в одеяло. Изненадах се, когато тя спря пред вратата ми. Изглеждаше толкова обикновена, толкова млада.

Лунната светлина окъпа ястребовия му профил в сребро.

— Когато влезе през вратата ми, тя разгърна одеялото. В него беше ти. Тя те сложи на пода и ти започна да щъкаш наоколо, да пипаш разни неща, да дърпаш опашката на котарака ми… ти беше прелестно малко създание. Когато котаракът те одраска, ти изпищя като банши и аз попитах майка ти дали не си наполовина банши. Тя не се разсмя. — Той спря да говори. Всички го гледаха съсредоточено, дори и Алек. — Каза ми, че е ловец на сенки. Нямаше смисъл да ме лъже за това. Знаците на Завета се виждаха, макар и с времето да бяха избледнели, приличаха на тънки сребристи линии по кожата й. Когато се движеше, те проблясваха. — Той потърка лъскавия грим около очите си. — Каза ми, че се е надявала да се родиш без Зрението — вероятно някои ловци на сенки не виждат света на сенките. Но същия следобед те хванала да се закачаш с някаква фея, заклещена в оградата. Така разбрала, че можеш да виждаш. И беше дошла да ме помоли, ако е възможно, да ти отнема Зрението.

Клеъри изстена, като се задъхваше от болка, но Магнус безмилостно продължи.

— Казах й, че осакатяването на тази част от ума ти може да доведе до увреждането му, дори и до побъркването ти. Тя не заплака. Майка ти не беше от този тип жени, които лесно се разревават. Попита дали има и друг начин, а аз й отговорих, че би могло така да се направи, че дори и да видиш част от невидимия свят, да забравяш, че си го видяла. Единственото неудобство беше, че трябваше да те води при мен на всеки две години, когато заклинанието започне да отслабва.

— И правеше ли го? — попита Клеъри.

Магнус кимна.

— От онзи първи път започнах да те виждам на всеки две години… наблюдавах те как растеш. Ти си единственото дете, чийто растеж съм наблюдавал отблизо. По принцип избягвам да работя с човешки деца.

— Значи си познал Клеъри, когато тя влезе тук — каза Джейс. — Би трябвало да си я познал.

— Разбира се, че я познах. — В гласа на Магнус прозвуча досада. — Направо се шокирах. Вие на мое място какво бихте направили? Тя не ме познаваше. По-точно не можеше да предположи, че ме познава. Но самият факт, че беше тук, ми подсказа, че заклинанието е започнало да губи силата си… всъщност ние двамата трябваше да се срещнем преди около месец. Аз дори ходих у вас, когато се върнах от Танзания, но Джослин каза, че двете сте се скарали и ти си излязла. Каза ми, че ще се обади, когато се върнеш, но — той сви елегантно рамене — така и не се обади.

Студен душ от спомени накара кожата на Клеъри да настръхне. Тя си спомни как стоеше на нагорещил тротоар до Саймън, като се мъчеше да си припомни нещо, което сякаш бе видяла… Видя ли нещо? Изглеждаш разсеяна. Не, нищо. Само котката на Доротея…

Само че Доротея нямаше котка.

— В онзи ден бяхте вие, нали? — каза Клеъри. — Видях ви да излизате от апартамента на Доротея. Помня очите ви.

Магнус имаше вид, сякаш всеки момент ще замърка.

— Мен трудно някой може да ме забрави. Това е вярно — каза той самодоволно. После поклати глава. — Но не би трябвало да ме помниш. — Още като те видях, издигнах с магически прах преграда, дебела колкото стена. Направо можеше да се блъснеш в нея — метафорично казано.

Ако човек се блъсне в метафорична стена, ще си докара ли и метафорични наранявания? — питаше се Клеъри.

— Ако махнете заклинанието от мен, ще мога ли да си спомня всичко, което съм забравила, целия си живот? Всички спомени, които сте ми отнели?

— Аз не мога да го махна от теб — Магнус изглеждаше притеснен.

— Какво? — вбеси се Джейс. — Защо не можеш? Клейвът настоява…

Магнус го погледна студено.

— Не обичам да ми казват какво да правя, малки ловецо на сенки.

Клеъри забеляза, че на Джейс никак не му беше приятно постоянно да го наричат „малък“, но преди той да отвърне нещо, проговори Алек. Гласът му беше мек и замислен.

— Не знаете ли как да премахнете заклинанието? — попита той.

Магнус въздъхна.

— Да развалиш заклинание, не е лесна работа, много по-трудно е, отколкото да го направиш — обясни той. — Твърде заплетено е, доста съм работил върху него… ако направя и най-малката грешка при разплитането му, разсъдъкът й може да се увреди за цял живот. Пък и — добави — то вече е започнало да изчезва. С времето действието на заклинанието ще изчезне от само себе си.