Касандра Клеър - Град от кости

Изабел натисна звънеца. Нищо не се случи. Натисна го отново. Понечи да го натисне трети път, но Алек хвана китката й.

— Не бъди невъзпитана — каза той.

Тя го погледна ядосано:

— Алек…

Вратата внезапно се отвори.

Строен мъж стоеше на входа и ги гледаше с любопитство. Първа се окопити Изабел и пленително се усмихна.

— Магнус? Магнус Бейн?

— Предполагам, че това съм аз. — Мъжът на вратата беше висок и слаб като върлина, косата му представляваше венец от плътни черни шипове. По формата на очите му и златистия оттенък на мургавата му кожата Клеъри заключи, че е наполовина азиатец. Беше облечен с джинси и черна риза с поне дузина метални катарами по нея. Очите му бяха очертани с черен брокат, а устните му — боядисани в тъмносиньо. Той прокара отрупаната си с пръстени ръка през щръкналата си коса и ги загледа замислено. — Децата на Нефилима — каза той. — Не помня да съм ви канил.

Изабел извади поканата си и я развя като бяло знаме.

— Аз имам покана. Те — посочи тя останалата част от групата с широк замах на ръката си — са мои гости.

Магнус дръпна поканата от ръката й и я погледна с недоверие.

— Сигурно съм бил пиян — каза той. — Влезте. И се постарайте да не убивате гостите ми.

Джейс се шмугна през вратата, като измери с поглед Магнус.

— Дори ако някой от тях изсипе питие върху новите ми кожени обувки ли?

— Дори и тогава. — Ръката на Магнус се стрелна така светкавично, че чак размаза очертанията си. Той издърпа стилито от ръката на Джейс — Клеъри дори не бе забелязала, че той го бе извадил — и я стисна. Джейс изглеждаше леко засрамен. — Колкото до това — каза Магнус, докато го връщаше в джоба на джинсите на Джейс, нека си стои в панталона ти, ловецо на сенки.

Магнус се усмихна и се заизкачва по стъпалата, като остави смаяния Джейс да държи вратата отворена за останалите.

— Хайде — подкани ги Джейс, като им махна да влизат. — Преди някой да си помисли, че това е мое парти.

Те минаха покрай него, като се смееха нервно. Само Изабел се спря и поклати глава.

— Моля те, опитай се да не го дразниш. Защото може да откаже да ни помогне.

Джейс я изгледа с досада.

— Знам какво правя.

— Дано. — Изабел врътна поли и мина покрай него.

Апартаментът на Магнус беше в края на дълга паянтова стълба. Саймън побърза да настигне Клеъри, която горчиво съжаляваше, че се бе хванала за парапета. По него бе полепнало нещо, което проблясваше в зелено.

— Гадост — каза Саймън и й предложи крайче от тениската си, за да се избърше. Тя прие. — Всичко наред ли е? Изглеждаш… разсеяна.

— Той ми изглежда някак познат. Магнус, имам предвид.

— Мислиш, че и той ходи на училище в „Свети Ксавиер“ ли?

— Много смешно. — Тя го изгледа гневно.

— Права си. Малко старичък е за ученик. Май ми е преподавал миналата година по химия.

Клеъри гръмко се изсмя. Изабел мигом се озова при нея, току зад гърба й.

— Нещо забавно ли пропуснах? Саймън?

Саймън се позасрами, но нищо не каза. Клеъри измърмори:

— Нищо не си пропуснала — и мина зад тях. Високите ботуши на Изабел започнаха да й убиват. Когато стигна края на стълбите, вече куцаше, но още щом прекрачи входната врата на апартамента на Магнус, забрави болката си.

Таванското помещение беше огромно, но в него нямаше почти никакви мебели. Прозорците, започващи от пода, бяха покрити с дебел слой мръсотия и боя, така че от улицата през тях не проникваше и най-слабата светлина. Сводестият тъмен таван се поддържаше от големи метални колони, набраздени от цветни светлини. В края на стаята имаше нещо като бар, скалъпен от врати, изтръгнати от пантите си и поставени върху очукани метални контейнери за отпадъци. Една жена със светловиолетова кожа, с металическо бюстие стоеше зад разположени по целия бар високи чаши с крещящи цветове, които предаваха цвета си на питиетата, съдържащи се в тях: кървавочервено, цианитовосиньо, отровнозелено. Дори за нюйоркска барманка тя работеше учудващо бързо и ефикасно — може би за това допринасяше и фактът, че имаше два допълнителни чифта дълги изящни ръце. Клеъри си спомни за златната индийска статуетка на Люк.

Останалите присъстващи бяха не по-малко странни. Едно красиво момче с влажна зелено-черна коса й се усмихваше над чиния, пълна с нещо като сурова риба. Зъбите му бяха остри и назъбени като на акула. До него седеше момиче с дълга, тъмноруса коса, с вплетени в нея цветя. Под подгъва на зелената й рокля се виждаха краката й с ципи между пръстите. Някои девойки, толкова бледи, че Клеъри се зачуди дали не бяха изкуствено избелили тена си с фон дьо тен, отпиваха от гравирани кристални чаши алена течност, която беше твърде гъста, за да е вино. В средата на стаята се бяха скупчили танцуващи на някакъв пулсиращ ритъм, който се отразяваше в стените, макар че Клеъри никъде не виждаше свиреща група.