Касандра Клеър - Град от кости

От метрото те тръгнаха по пътя, който им показваше сензорът на Изабел — явно в него имаше вградена пътна карта. Саймън, който си падаше по електронни джаджи, беше очарован или поне се правеше на очарован от сензора. За да не им се пречка, Клеъри мина зад тях, докато прекосяваха занемарения парк, обрасъл с обгорена от летните жеги трева. От дясната й страна имаше църква, чиито сиво-черни куполи проблясваха в беззвездната нощ.

— Внимавай — каза троснато някой в ухото й. Беше Джейс, който бе поизостанал от другите, за да се изравни с нея. — Не искам постоянно да се оглеждам назад, за да се уверя, че си добре.

— Ами не го прави тогава.

— Миналия път когато те оставих, те нападна демон — отбеляза той.

— Е, и на мен не ми беше приятно да съсипя освежителната ти среднощна разходка с моята мръсна и неприятна смърт.

Той примигна.

— Между иронията и откровената неприязън има тънка граница и току-що я прекрачи. Какво ти става?

Тя прехапа устни.

— Тази сутрин някакви странни, зловещи хора бърникаха в мозъка ми. Сега предстои друг странен, зловещ човек да бърника в мозъка ми. Ами ако това, което открие, не ми хареса?

— Защо мислиш, че няма да ти хареса?

Клеъри отметна коса от лепкавата си кожа.

— Не обичам да отговаряш на въпроса ми с въпрос.

— Не е вярно, харесва ти. Все пак не искаш ли да знаеш истината?

— Не. Или всъщност може би. — Тя въздъхна. — А ти?

— Ето я улицата, която търсим! — извика Изабел, застанала пред една пресечка. Те се намираха на тесен булевард, по който се редяха стари складове, макар някои сгради да имаха вид на жилища: малки прозорци, по первазите на които бяха наредени цветя, дантелени пердета се полюшваха на влажния нощен бриз, редици пластмасови контейнери за боклук. Клеъри имаше натрапчивото усещане, без обаче да може да го твърди със сигурност, че това е улицата, която тя бе видяла в Града от кости… в своето видение, очертанията на която обаче тогава бяха почти неразличими от снега.

Тя усети пръстите на Джейс върху рамото си.

— Разбира се. Задължително — прошепна той.

Тя извърна поглед към него, без да разбира.

— Какво?

— Истината — каза той. — Аз бих…

— Джейс — извика Алек. Той бе застанал на тротоара, недалече от тях. Клеъри се запита защо ли гласът му кънтеше така.

Джейс се обърна, ръката му се вдигна от рамото й.

— Да?

— Май сме на правилното място. — Алек сочеше към нещо, което Клеъри не можеше да види — то бе скрито зад огромна черна кола.

— Какво е това? — на свой ред се учуди Джейс и Клеъри го чу да се смее. Когато се приближи до колата, тя видя какво бе привлякло вниманието им: няколко мотоциклета, лъскави и сребристи, с ниски черни шасита. Някакви мазни на вид тръби и маркучи се виеха около шасито и го ограждаха, приличаха на вени. Тези мотори създаваха неприятното усещане за нещо органично, като биосъществата в картина на Гигер 4 4 Художник, един от водещите представители на фантастичното изкуство. .

— Вампири — каза Джейс.

— На мен ми приличат на мотоциклети — каза Саймън, който се бе приближил до тях заедно с Изабел. Тя погледна с неодобрение моторите.

— Такива са, но се движат с демонична енергия — обясни тя. — Използват се от вампири… с тях се придвижват по-бързо през нощта. Не е съвсем според Съглашението, но…

— Чувал съм, че някои мотори можели да летят — каза разпалено Алек. Звучеше като Саймън при вида на нова видеоигра. — И при докосване стават невидими. Или се движат под вода…

Джейс бе слязъл от тротоара и обикаляше около моторите, като ги изучаваше. Той протегна ръка и я прокара по гладкото шаси на единия. От едната му страна имаше надпис със сребърни букви: NOX INVICTUS.

— Нощта на победата — преведе той. Алек го погледна озадачено.

— Какво правиш?

На Клеъри й се стори, че видя как Джейс пъхва ръка в якето си.

— Нищо.

— Ами не се мотай тогава там — каза Изабел. — Не съм се облякла с тези дрехи, за да гледам как се мотаеш край някакви тръби и мотоциклети.

— Толкова са прекрасни, че не можеш да откъснеш очи от тях — каза Джейс, като отново се върна на тротоара. — Признай, че е така.

— И аз съм прекрасна — каза Изабел, която не изглеждаше склонна да признае каквото и да е. — Така че побързай.

Джейс погледна към Клеъри.

— Тази сграда — той посочи склада, изграден от червени тухли. — Тя ли е?

Клеъри въздъхна дълбоко.

— Възможно е — отвърна колебливо тя. — Всички толкова си приличат.

— Има начин да разберем — каза Изабел, като тръгна с решителна стъпка. Останалите я последваха, плътно притиснати един в друг, към един малък, отвратително миришещ вход. Над него на една жица висеше гола крушка, която осветяваше огромна врата с метален обков и ред звънци на домофони на лявата стена. На един от тях бе написано името: БЕЙН.