Касандра Клеър - Град от кости

После, когато бащата си тръгнал, момчето започнало да плаче за своя сокол, докато баща му не изпратил един слуга да вземе тялото на птицата и да го зарови. Момчето никога повече не се разплаквало и никога не забравило каквото научило: че ако те обичат, ще те унищожат, а ако ти обичаш, ще унищожиш обекта на любовта си.

Клеъри, която лежеше притихнала, като едва дишаше, се обърна по гръб и отвори очи.

— Това е ужасна история — каза възмутено тя.

Джейс бе вдигнал краката си и опрял брадичка в коленете.

— Така ли? — попита замислено той.

— Бащата на момчето е бил ужасен. Това е история за малтретирано дете. Чудно ми е на това ли му викат ловците на сенки приказка за лека нощ. Това по-скоро ще ти докара кошмари…

— Понякога знаците с руни могат да ти докарат кошмари — каза Джейс. — Ако ги получиш в твърде ранна възраст. — Той я погледна замислено. Светлината на късния следобед се процеждаше през завесите и открояваше лицето му. Чиароскуро , помисли си тя. Изкуството на сенките и светлината. — Като се замислиш, приказката не е лоша — каза той. — Бащата на момчето просто се е опитвал да го кали. Да не се огъва.

— Но трябва да се научиш и да се огъваш малко — каза Клеъри и се прозя. Въпреки ужасната приказка, от монотонния глас на Джейс й се беше приспало. — В противен случай може да се счупиш.

— Не и ако си достатъчно силен — каза непоколебимо Джейс. Той протегна ръка и тя усети опакото на дланта му по бузата си; разбра, че си е затворила очите. От умората костите й се бяха втечнили, тя усети как се разтапя. Когато почувства, че се унася, чу някакви думи да отекват в съзнанието й. Той не ме лишаваше от нищо. Коне, оръжия, книги, дори ловен сокол.

— Джейс — опита се да каже тя. Но сънят вече я беше сграбчил в ноктите си, обори я и тя заспа.

Събуди я някакъв припрян глас.

— Ставай!

Клеъри бавно отвори очи. Сякаш бяха залепнали. Нещо гъделичкаше лицето й. Нечия коса. Тя рязко се изправи и се удари о нещо твърдо.

— Оу! Удари ме по главата! — Беше глас на момиче. Изабел. Тя светна лампата до леглото и погледна възмутено Клеъри, като си търкаше главата. Изабел сякаш блестеше на светлината на лампата — беше облечена с дълга сребриста пола и корсет с пайети, ноктите й бяха лакирани с някакъв блестящ лак. В косите й светеха нанизи от сребърни мъниста. Приличаше на лунна богиня. Клеъри я мразеше.

— Е, никой не те е карал да се навеждаш така над мен. Изплаши ме до смърт. — Клеъри също потърка главата си. Усещаше болка само над веждата. — Всъщност какво искаш?

Изабел посочи към тъмното нощно небе навън.

— Почти полунощ е. Трябва да тръгваме за партито, а ти още не си облечена.

— Имам само тези дрехи — каза Клеъри, като посочи джинсите и тениската си. — Това проблем ли е?

— Дали е проблем? — Изабел я изгледа така, сякаш щеше да припадне. — Разбира се, че е проблем! Никой от долноземците не носи такива дрехи. А и все пак е купон. Ако се облечеш така… небрежно, много ще биеш на очи — завърши тя, като очевидно си мислеше, че е можела да употреби и по-лоша дума от „небрежно“.

— Не знаех, че трябва да се обличаме по-специално — подразни се Клеъри. — Пък и не нося със себе си подходящи за случая дрехи.

— Можеш да вземеш някоя от моите.

— О, не . — Клеъри се сети за твърде големите джинси и тениска. — Искам да кажа, не мога. Наистина.

Усмивката на Изабел блесна по-силно и от ноктите й.

— Настоявам.

— Наистина предпочитам да облека своите дрехи — възрази Клеъри, като се суетеше неловко пред голямото огледало в стаята на Изабел.

— Не може — каза Изабел. — Приличаш на около осемгодишна и което е по-лошо — приличаш на мунди.

Клеъри стисна упорито зъби.

— Никоя от дрехите ти няма да ми стане.

— Ще видим.

Клеъри гледаше в огледалото как Изабел рови в дрешника си. В стаята й сякаш бе експлодирала диско топка. Стените бяха черни и блестяха с напръскана по тях златна боя. Навсякъде имаше нахвърляни дрехи: върху неоправеното черно легло, провесени по облегалките на дървените столове, извираха от дрешника и високия гардероб, подпрян на отсрещната стена. Тоалетката й и огледалото в рамка от боядисано в розово дърво бяха посипани с пайети, брокат и петна от руж и пудра.

— Хубава стая — каза Клеъри, като си спомни с копнеж за своите оранжеви стени у дома.

— Благодаря. Сама си я боядисах. — Изабел се подаде от дрешника, като носеше нещо черно и тясно. Тя го хвърли към Клеъри. — Облечи това.