Касандра Клеър - Град от кости

— Трудно е да разбереш…

— Непрекъснато го повтаряте — каза сърдито Клеъри. — Не виждам защо е нужно да разбирам каквото и да е. Вие ми кажете истината, а аз или ще я разбера, или не.

Ъгълчетата на устата на Ходж потрепнаха.

— Както кажеш. — Той протегна ръка и погали Хюго, който важно се разхождаше по пръчката си. — Съглашението никога не е било подкрепяно от целия Клейв. Много, най-вече древни родове апелираха да се върнат старите времена, когато долноземците биваха убивани. Не само от омраза, но и защото това ги караше да се чувстват в по-голяма безопасност. Много по-лесно е да се изправиш срещу заплаха, представляваща маса, цяла група, а не срещу индивид, който трябва да бъде съден поотделно. А и всеки от нас познаваше по някой съсипан или убит от долноземец. Няма нищо кой знае какво — допълни той, — просто морално абсолютизиране на нещата от страна на младите. Много по-лесно е, когато си дете, да вярваш, че нещо може да бъде или само добро, или само зло, или светло, или тъмно. Валънтайн не изневери на себе си — нито на нерационалния си идеализъм, нито на пламенната омраза към всичко, което намираше за „нечовешко“.

— Но той е обичал майка ми — каза Клеъри.

— Да — каза Ходж. — Той обичаше майка ти. Но обичаше и Идрис…

— Какво й е толкова великото на Идрис? — попита Клеъри, долавяйки раздразнение в собствения си глас.

— Тя беше — започна Ходж, но се поправи, — тя е нашият дом… на нефилимите, където те могат да бъдат самите себе си, мястото, където не е нужно да се крият или да живеят под прикритието на магически прах. Място, благословено от ангела. Едва когато видиш Аликанте със стъклените му кули, ще разбереш какво е истински град. Той е по-хубав, отколкото изобщо можеш да си представиш. — В гласа му се долавяше болка.

Клеъри внезапно се сети за съня си.

— А случва ли се понякога… да има танци в столицата?

Ходж я погледна, сякаш току-що се е събудил от сън.

— Всяка седмица. Аз никога не ходех, но майка ти — редовно. И Валънтайн. — Той леко се подсмихна. — Аз бях повече учен. Прекарвах дните си в библиотеката на Аликанте. Книгите, които виждаш тук, са само част от нейните съкровища. Имах намерение един ден да се присъединя към Братството, но след това, което бях направил, те, разбира се, не ме приеха.

— Съжалявам — изтърси Клеъри. Мислите й още бяха заети със спомена за съня. А имаше ли фонтан и танцуваща в него русалка? Беше ли Валънтайн облечен в бяло, така че майка ми да може да вижда знаците по кожата му дори и през ризата?

— Може ли да задържа това? — попита тя, като посочи снимката.

За миг по лицето на Ходж се изписа колебание.

— Предпочитам да не я показваш на Джейс — каза той. — Достатъчно му се насъбра, за да го разстройваме със снимката на мъртвия му баща.

— Разбира се. — Тя я притисна до гърдите си. — Благодаря.

— За нищо. — Той я погледна шеговито. — Ти за да ме видиш ли дойде в библиотеката, или по друга причина?

— Исках да разбера дали нямате новини от Клейва. Относно Бокала. И… майка ми.

— Имам. Тази сутрин получих кратък отговор от Идрис.

Тя долови нетърпение в собствения си глас.

— Изпратили ли са хора? Ловци на сенки?

— Да, изпратили са.

— Защо тогава не са тук? — попита тя, като се чудеше защо отговорите му бяха толкова оскъдни.

— Има известно подозрение, че Институтът се наблюдава от Валънтайн. Колкото по-малко знае, толкова по-добре. — Той видя очакващия й поглед и въздъхна. — Съжалявам, не мога да ти кажа повече, Клариса. Боя се, че от Клейва ми нямат доверие. Казаха ми съвсем малко. Иска ми се да можех да ти помогна.

В гласа му имаше толкова тъга, че тя не посмя да го притиска повече.

— И можете — рече тя. — Не мога да спя. Прекалено много мисля. Има ли нещо…

— А, тревожни мисли. — В гласа му се долавяше симпатия. — Да, мога да ти дам нещо срещу това. Изчакай тук.

Отварата, която й даде Ходж, ухаеше приятно на хвойна и шума. Клеъри отвори шишенцето, за да си го мирише, докато се прибира по коридора. За нещастие то още беше отворено, когато тя влезе в спалнята си и намери Джейс, изтегнат на леглото й, да разглежда скицника й. С лек вик на изненада тя изпусна шишенцето, то се търкулна на пода и от него се разля някаква светлозелена течност по паркета.

— Опа — каза Джейс, като се изправи в седнало положение и остави скицника настрана. — Надявам се да не е било нещо важно.

— Беше отвара за сън — каза ядосано тя, като ритна шишенцето с върха на маратонките си. — И сега вече я няма.