Касандра Клеър - Град от кости

Изабел и Алек я гледаха така, сякаш говореше на китайски.

— Различни са от хората — заключи Алек.

— По-добри ли са от мунданите? — попита Саймън.

— Не — каза решително Изабел. — Мунданите можеш да превърнеш в ловци на сенки. Имам предвид, че ние произхождаме от мундани. Ала никога не можеш да превърнеш долноземец в един от Клейва. Те не могат да понесат руните.

— Значи са слаби, така ли? — попита Клеъри.

— Не бих казал това — каза Джейс, който отново се плъзна на мястото си до Алек. Косата му беше разрошена, а на бузата му имаше отпечатък от червило. — Поне не докато персийските феи, джиновете, ифритите и Бог знае кой още ни слушат. — Той се усмихна, когато Кели се появи и сервира храната им. Клеъри разглеждаше недоверчиво палачинките си. Видът им бе фантастичен: златистокафяви, намазани с мед. Тя отхапа от едната, докато Кели се отдалечаваше с поклащаща се походка на високите си токове.

Бяха вкусни.

— Нали ти казах, че това е най-страхотният ресторант в Манхатън — каза Джейс, похапвайки с пръсти пържени картофки.

Тя погледна към Саймън, който енергично разбъркваше кафето си с наведена глава.

— Мммф — каза Алек с пълна уста.

— Така е — рече Джейс. Той погледна към Клеъри. — Нещата не са само черни или бели — каза той. — Ние невинаги харесваме долноземците, но и те невинаги са очаровани от нас. Неколкостотин годишно споразумение не може да изличи неприязън, съществувала хиляди години.

— Сигурна съм, че тя не знае нищо за Съглашението Джейс — каза Изабел, докато въртеше лъжицата си.

— Всъщност знам — каза Клеъри.

— А аз не — каза Саймън.

— Допускаш ли, че някой го е грижа какво знаеш ти? — Джейс разглеждаше един пържен картоф и се канеше да го гризне. — Обичам да съм в компанията на някои долноземци в определено време на определено място — каза той. — Но не биваме непременно канени на едни и същи празненства.

— Чакай. — Изабел внезапно се изправи. — Как каза, че било името? — настояваше тя, като се обърна към Джейс. — Името в главата на Клеъри.

— Не го казах — рече Джейс. — Поне не го казах докрай. Магнус Бейн. — Той се усмихна подигравателно на Алек. — Римува се със „седни полека, че боли“.

Алек промърмори нещо в кафето си. Римуваше се много повече с нещо като „тъп задник“. Клеъри се изкикоти наум.

— Не е възможно… но съм почти напълно сигурна… — Изабел бръкна в чантичката си и извади от там сгънато парче синя хартия. Тя го завъртя между пръстите си. — Вижте това.

Алек протегна ръка към листчето, погледна го с безразличие и го подаде на Джейс.

— Това е покана за парти. Някъде в Бруклин — каза той. — Мразя Бруклин.

— Не бъди такъв сноб — каза Джейс. После, подобно на Изабел, той се изправи и се втренчи. — Откъде имаш това, Изи?

Тя размаха безгрижно ръце.

— От онзи келф в „Пандемониум“. Каза, че щяло да бъде грандиозно. Бил раздал много такива.

— Какво е това? — намеси се нетърпеливо Клеъри. — Ще ни го покажете ли най-накрая и на нас, или не?

Джейс обърна листчето така, че да могат всички да го прочетат. Беше отпечатано на тънка хартия, почти пергаментова, с фини, елегантни и паякообразни букви. Съобщаваше се за прием в скромния дом на великолепния магьосник Магнус и в добавка се обещаваше една възхитителна вечер на наслади, надхвърляща и най-смелите ви очаквания .

— Магнус — каза Саймън. — Магнус като Магнус Бейн?

— Съмнявам се да има много магьосници на име Магнус в района на Тристи — каза Джейс.

Алек кимна към листчето.

— Да разбирам ли, че ще ходим на празненство? — той не се бе обърнал към никого конкретно.

— Не сме длъжни да правим нищо — каза Джейс, докато четеше финия текст на поканата. — Но ако съдим по това, излиза, че Магнус е висш магьосник от Бруклин. — Той погледна към Клеъри. — Недоумявам обаче какво прави името на магьосника от Бруклин в главата ти. Ти как мислиш?

Празненството нямаше да започне преди полунощ, така че Джейс и Алек, за да убият няколкото оставащи часа, се скриха в оръжейната, а Изабел и Саймън обявиха, че ще отидат да се поразходят в Сентръл парк, за да му покаже тя вълшебните кръгове. Саймън попита Клеъри дали не иска да дойде с тях. Задушавана от силен гняв, тя им отказа под предлог, че е уморена.

Това дори не беше лъжа — тя беше уморена, тялото й още беше слабо от страничните ефекти на отровата и твърде ранното пътуване. Тя лежеше на леглото си в Института, захвърлила обувките си, и искаше да заспи, но сънят не я спохождаше. Кофеинът кипеше във вените й като газирана вода, а мислите й бяха пълни с трескаво менящи се картини. Тя видя как лицето на майка й я поглежда отгоре, изражението й беше тревожно. Видя говорещите звезди, в главата й отекнаха гласовете на Мълчаливите братя. Защо бяха блокирани спомените й? Кой ли може да го е направил и по каква причина? Тя се питаше какви ли спомени беше изгубила, какви ли преживявания е имала, които сега не можеше да възстанови. Или може би всичко, което си е мислила, че помни, е било лъжа…?