Касандра Клеър - Град от кости

— Не какво, а кой — каза Джейс. — Това е име.

— Да не би да знаеш кой е той?

— Той е магьосник — каза Джейс с подчертано безпристрастен тон. — Само един магьосник може да блокира така спомените ти. Или някой от Мълчаливите братя, но очевидно не е никой от тях.

— Здравейте! — Беше Алек, който сякаш току-що се бе измъкнал от леглото и беше намъкнал джинсите си върху пижамата. Несресаната му коса стърчеше във всички посоки. С бързи крачки той се озова пред тях, като гледаше към Джейс и както винаги се правеше, че не забелязва Клеъри.

— Изи ще дойде след малко — рече той. — Води и мундито със себе си.

— Саймън? Той пък откъде се взе? — попита Джейс.

— Цъфна рано тази сутрин. Предполагам, че не издържа далече от Изи. Покъртително. — Алек, изглежда, се забавляваше. Клеъри изпита досада.

— Е, ще влизаме или какво? Умирам от глад.

— Аз също — каза Джейс. — Умирам за пържени миши опашки.

— За какво? — попита Клеъри, убедена, че не е чула правилно.

Джейс само й се усмихна.

— Отпусни се — каза той. — Тук сме просто, за да хапнем.

На врата бяха спрени от единия от мотаещите се там мъже. Когато той се изправи, Клеъри зърна лицето му под шапката. Кожата му беше тъмночервена, боксьорските му ръце завършваха със синьо-черни нокти. Клеъри почувства, че се смразява, но Джейс и Алек, изглежда, не се впечатляваха. Те казаха нещо на мъжа, който кимна и отстъпи назад, като им даде път да минат.

— Джейс — изсъска Клеъри, когато вратата се затвори зад тях. — Кой беше това?

— За Кленси ли говориш? — попита Джейс, като се огледа из ярко осветения ресторант. Вътре беше приятно въпреки липсата на прозорци. Уютни дървени пейки, разположени една срещу друга, покрити с пъстри възглавнички. Наивно сладки глинени съдове се редяха на тезгяха, зад който русо момиче със сервитьорска розово-бяла престилка сръчно подаваше рестото на нисък и набит мъж с тениска. Тя видя Джейс, помаха и направи жест, с който искаше да каже да се настаняват където решат. — Кленси пази входа от нежелани посетители — каза Джейс, докато я водеше към една от пейките.

— Той е демон — изсъска тя. Неколцина клиенти се обърнаха към нея и я изгледаха — едно момче със стърчаща синя коса, седнало до красива индийка с дълга, черна коса и прозрачни златисти крила, излизащи от гърба й, заплашително се намръщи. Добре, че ресторантът беше почти празен.

— Не, не е — каза Джейс, като се настани на пейката. Клеъри понечи да седне до него, но Алек я бе изпреварил. Тя внимателно седна срещу тях, ръката й още беше схваната въпреки грижите на Джейс. Почувства се някак празна отвътре, сякаш Мълчаливите братя бяха проникнали в нея и изгребали съдържанието й, оставяйки я слаба и замаяна. — Той е ифрит — обясни Джейс. — Това са магьосници, които не правят магии. Полудемони, които поради каквито и да било там причини не могат да правят заклинания.

— Горките копелета — каза Алек, като взе менюто си. Клеъри също взе своето и изумено ококори очи. Скакалци в мед бяха изписани на челно място като специалитет, имаше и ястия със сурово месо, разни видове сурова риба и нещо, наречено Тост с прилеп . На страницата с напитките бяха изброени различни групи наливна кръв — за облекчение на Клеъри това бяха различни видове животинска кръв и по-точно група A, група B-отрицателна или нулева група.

— Кой яде сурова риба? — попита тя на висок глас.

— Келпите — каза Алек. — Селките. Както и други водни духове.

— Не си поръчвай магическа храна — каза Джейс, като я погледна над менюто си. — От нея хората малко се побъркват. Като подъвчеш една минута вълшебна слива, в следващата вече ще тичаш гола по Медисън Авеню с рога на главата. Не — побърза да добави той, — на мен това не ми се е случвало.

Алек се засмя.

— Спомняш ли си… — започна той и заразказва някаква история, изпълнена с толкова много загадъчни лични и нарицателни имена, че Клеъри дори не се опита да я следи. Вместо това тя се загледа в Алек и начина, по който говореше на Джейс. У него имаше някаква кинетична, почти трескава енергия, която не бе забелязала преди. Имаше нещо, което го караше да изпъква пред Джейс, някак си беше по-ясно фокусиран. Ако трябваше да ги нарисува, помисли си тя, образът на Джейс щеше да е леко замъглен, докато Алек щеше да се открои ясно, с остри и чисти очертания.

Докато Алек говореше, Джейс гледаше надолу, леко се усмихваше и почукваше водната си чаша с нокти. Тя усети, че той мисли за други неща. Внезапно изпита симпатия към Алек. Не беше лесно да си приятел на Джейс. Смеех се, защото обясненията в любов ме забавляват, особено несподелената.