Касандра Клеър - Град от кости

— Как е ръката ти? Дай да видя — настоя той, като хвана китката й.

— Ох! Добре е. Не прави нищо, става по-зле — каза Клеъри, като се опита да го отблъсне.

— Кървиш върху говорещите звезди — каза той. Клеъри погледна и видя, че той е прав: беше изцапала с кръвта си жилките на мрамора. — Обзалагам се, че и срещу това има закон. — Той обърна ръката й нагоре, много по-нежно, отколкото тя си мислеше, че е способен. Той захапа долната си устна и подсвирна. Клари погледна надолу и видя, че цялата й ръка от лакътя до китката бе покрита с кръв. Усети я как пулсира, вкочанена и болезнена.

— Май настъпи моментът, в който трябва да започнеш да разкъсваш тениската си на ленти, за да превържеш раната ми — опита се да се пошегува тя. Не понасяше вида на кръв, още по-малко пък на своята.

— Ако искаше да гледаш как разкъсвам дрехите си, можеше просто да ми кажеш. — Той бръкна в джоба си и извади стилито. — Щеше да е много по-безболезнено.

Очаквайки ужилване от докосването на стилито до ръката й, тя се напрегна, но всичко, което усети, когато блестящият инструмент се плъзна по нараненото място, беше леко затопляне.

— Готово — каза той, като се изправи. Клеъри сви учудено ръката си — макар че кръвта все още си беше там, раната беше изчезнала, както и болката, и схващането. — И когато следващия път пак решиш да се нараниш, за да привлечеш вниманието ми, само си спомни, че блага дума железни врати отваря.

Клеъри усети как устата й се извива в усмивка.

— Ще го имам предвид — каза, а когато той се обърна, добави: — И благодаря.

Той прибра стилито в джоба си, без да се обърне да я погледне, но по вида на раменете му тя предположи, че благодарността й бе приета.

— Брат Джеремая — каза той, като потриваше ръце, — вие мълчахте през цялото време. Вероятно искате да споделите някои свои мисли с нас? Някаква идея, кой може да е Магнус Бейн?

— Длъжен съм да ви изведа от Града на тишината, нищо повече — каза архиварят. Клеъри се запита дали не си внушава, или наистина в „гласа“ му имаше нотка на обида.

— Можем и сами да се оправим — предложи самонадеяно Джейс. — Сигурен съм, че запомних пътя…

Чудесата на Града на тишината не са за очите на непосветените , прекъсна го брат Джеремая и се обърна с гръб към тях, а робата му безшумно се развя. Оттук.

Когато излязоха на открито, Клеъри пое дълбоко мъгливия утринен въздух, като се наслаждаваше на градския смог и мръсотията. Джейс замислено се огледа.

— Ще вали — каза той.

Прав е , помисли си Клеъри, като погледна към оловносивото небе.

— Дали да не се приберем с каретата в Института?

Джейс премести поглед от брат Джеремая, неподвижен като статуя, към каретата, която се извисяваше като черна сянка на засводената алея, водеща към улицата. После лицето му се изкриви в гримаса.

— В никакъв случай — каза той. — Мразя ги тези неща. Да си хванем такси.

Джейс се наведе напред и почука на преградата, която ги отделяше от шофьора.

— Завий наляво! Ляво! Казах ти да караш към Бродуей, безмозъчен идиот!

Таксиметровият шофьор реагира на това с рязко завъртане на волана, толкова силно наляво, че Клеъри залитна към Джейс. Тя изсумтя възмутено.

— Всъщност защо отиваме на Бродуей?

— Умирам от глад — каза Джейс. — А вкъщи няма нищо, освен остатъци от китайската храна. — Той извади от джоба мобилния си телефон и набра някакъв номер. — Алек! Събуди се — изкряска той. Клеъри чу объркано буботене от другия карай на линията. — Ще се видим в „При Таки“. Закуска. Да, правилно ме разбра. Закуска. Какво? Само на няколко пресечки е. Размърдай се.

Той затвори телефона и го пъхна в един от многото си джобове, докато таксито спираше до тротоара. След като плати на шофьора, Джейс избута с лакът Клеъри навън. Когато на свой ред стъпи на тротоара, той се протегна като котка и разпери широко ръце.

— Добре дошла в най-страхотния ресторант в Ню Йорк.

Чак най-страхотен не изглеждаше — ниска тухлена сграда, порутена в средата като напукано суфле. Очуканата неонова табела, на която бе изписано името на ресторанта, висеше на една страна и похлопваше. Двама мъже с дълги сака и нахлупени напред филцови шапки се мотаеха пред тесния вход. Прозорци нямаше.

— Прилича на затвор — каза Клеъри.

Той я погледна.

— А дали в затвора можеш да си поръчаш спагети фра дяволо , от които пръстите да си оближеш? Не мисля.

— Не искам спагети. Искам да знам какво е Магнус Бейн.