Касандра Клеър - Град от кости

Беше забравила да си гледа в краката. Когато се сблъска с нещо безспорно живо, тя изпищя.

Беше Джейс.

— Не викай така. Ще събудиш мъртвите.

Тя го погледна навъсено.

— Защо спряхме?

Той посочи към брат Джеремая, който се беше спрял пред една статуя, малко по-висока от самия него, подножието на която бе покрито с мъх. Статуята беше на ангел. Мраморът, от който бе направена, беше съвсем гладък, почти прозрачен. Лицето на ангела беше едновременно свирепо, красиво и тъжно. Дългите му бели ръце държаха чаша, чийто мраморен ръб бе гравиран, изобразявайки украса от скъпоценни камъни. Нещо в тази статуя навяваше на Клеъри смътни спомени за нещо до болка познато. Имаше година, издълбана в основата — 1234, и думи до нея: Нефилим: Fascitis descensus Averni .

— Да не би това да е Бокалът на смъртните? — попита тя.

Джейс кимна.

— А това е девизът на нефилимите, ловците на сенки, ей там, в основата.

— И какво означава?

Бялата усмивка на Джейс проблесна в тъмнината.

— Означава Ловци на сенки: Черното им отива повече, отколкото на вдовиците на враговете им, 1234 година .

— Джейс…

Означава , каза Джеремая, че пропадането в ада е лесно .

— Звучи жизнерадостно — каза Клеъри, но тръпки полазиха по кожата й независимо от жегата.

— Братята просто са се пошегували — каза Джейс. — Ще видиш.

Тя погледна към брат Джеремая. От някакъв вътрешен джоб на робата си той бе извадил едно стили, което леко проблясваше, и с острието му проследяваше очертанията на някаква руна върху основата на статуята. Внезапно устата на каменния ангел се отвори широко в ням писък и в краката на брат Джеремая в тревния торф се отвори черна дупка, приличаща на отворен гроб.

Тя бавно се приближи до ръба и надникна вътре. Надолу в дупката водеха гранитни стълби, чиито ръбове бяха леко нащърбени от годните. Покрай стълбите бяха поставени на равни интервали факли, чиито пламъци горяха в зелено и леденосиньо. Краят на стълбата се губеше в тъмнината.

Джейс започна да слиза по стълбите като човек, за когото това положение е познато, макар и неприятно. Преди да стигне до първата факла, той се обърна и вдигна поглед към Клеъри.

— Хайде, идвай — каза той нетърпеливо.

Клеъри едва бе стъпила на първото стъпало, когато някой хвана ръката й в студена хватка. Тя вдигна изненадано поглед. Брат Джеремая държеше китката й, неговите ледени бели пръсти се впиваха в кожата й. Тя видя да проблясват костите на обсипаното му с белези лице изпод ръба на качулката.

Не бой се , отекна гласът му в главата й. Само някакъв си човешки писък не е достатъчен, за да събуди тези мъртви.

Когато той пусна ръката й, тя се втурна надолу по стълбите след Джейс, сърцето й се блъскаше лудо в ребрата. Той я чакаше в подножието на стълбите. Беше извадил една от горящите в зелено факли от поставката й и я държеше на нивото на очите си. Тя хвърляше бледа зелена светлина върху кожата му и насищаше цвета на очите му.

— Добре ли си?

Тя кимна, защото не бе сигурна, че може да отговори. Стъпалата свършваха на празна площадка, а точно пред тях се простираше тунел, дълъг и черен, набразден от криволичещи дървесни корени. В края на тунела се виждаше бледа синкава светлина.

— Толкова е… тъмно — каза колебливо Клеъри.

— Искаш ли да те хвана за ръка?

Клеъри скри зад гърба си и двете си ръце като малко дете.

— Не ми говори отвисоко.

— Е, трудно ми е да ти говоря от ниско. Твърде ниска си. — Джейс погледна над нея, факлата пръскаше искри, когато мръдваше. — Няма нужда от церемонии, брат Джеремая — каза провлачено Джейс. — Водете ни. Ние ще ви следваме.

Клеъри подскочи и погледна зад себе си — още не беше свикнала с безшумното придвижване на архиваря. Без да издаде и звук, той се беше плъзнал от мястото зад нея и сега се носеше към тунела. След малко и тя тръгна след него, като преди това отблъсна протегнатата ръка на Джейс.

Първото нещо, което впечатли Клеъри в Града на тишината, бяха редиците високи мраморни сводове, които се издигаха над главите им и изчезваха в далечината като стройни редици от голи, обезлистени през зимата овощни дървета. Самият мрамор беше чист, с бледия цвят на слонова кост, твърд и сякаш полиран, на места с инкрустирани тесни пръчици от оникс, яспис и нефрит. Докато се отдалечаваха от тунела и се приближаваха към гората от сводове, Клеъри видя, че подът бе издълбан със същите руни, които украсяваха кожата на Джейс, с линии, спирали и преплетени шарки.