Касандра Клеър - Град от кости

— О — каза Клеъри. Нищо друго не й хрумна. — Колко други светове има?

— Никой не знае. Стотици? Може би милиони.

— И всички те са… мъртви светове? Употребени? — Клеъри усети отмаляване в стомаха, макар това да можеше да се приеме като резултат от покачването върху лилавия минибус. — Звучи много тъжно.

— Не съм казал това. — През прозореца проблесна тъмнооранжевата светлина на мъгливия град и очерта насечения му профил. — Сигурно има и други обитаеми светове, подобни на нашия. Но само демоните могат да бродят между тях. Може би защото са безплътни, ала никой не знае защо точно. Много магьосници са се опитвали, но досега без успех. Нищо земно не може да преодолее стените, издигнати между световете. Ако можехме — допълни той, — щяхме да сме в състояние да се предпазим от тяхното нашествие, но още никой не е успял да разбере как да стане това. В действителност набезите на демоните стават все по-интензивни. Преди инвазията на демоните в нашия свят беше по-малка и можеше лесно да бъде овладяна. Но съм свидетел как броят на преодолелите стените между световете нараства все повече. Клейвът постоянно изпраща ловци на сенки, някои от които така и не се връщат.

— Но ако имате Бокала на смъртните, ще можете да създадете повече, нали? Повече ловци на сенки? — попита колебливо Клеъри.

— Безспорно — каза Джейс. — Но той от години не е в ръцете ни, а мнозина от нас умират млади. Така числеността ни постепенно намалява.

— А вие не… — Клеъри затърси точната дума. — Не се ли размножавате?

Джейс избухна в смях точно когато каретата направи внезапен остър завой вляво. Той успя да се задържи, но Клеъри връхлетя върху него. Той я хвана, като леко, но здраво я задържа на разстояние от себе си. Преди да се дръпне встрани тя усети хладния допир на пръстена му, сякаш късче лед се бе докоснало до запотената й кожа.

— Разбира се — каза той. — Ние обичаме да се размножаваме. Това е едно от любимите ни занимания.

Клеъри се отдръпна от него, лицето й бе пламнало в мрака.

— Звучи добре — измърмори тя и се обърна да погледне през прозореца. Тъкмо минаваха през тежка порта от ковано желязо.

— Пристигнахме — каза Джейс, когато равното търкаляне на колелата по асфалта премина в друсане по калдъръм. Докато минаваха под свода на портата, Клеъри мерна надпис: МРАМОРНОТО ГРОБИЩЕ НА ГРАД НЮ ЙОРК.

— Но нали още преди около век са престанали да погребват хора тук, защото е нямало място? — попита тя. Те се движеха по тясна алея, отстрани на която се издигаха високи каменни стени.

— Градът от кости е бил тук много преди това. — Каретата рязко спря. Клеъри подскочи, когато Джейс протегна ръката си, но той само се пресягаше, за да отвори вратата от нейната страна. Ръката му беше леко мускулеста, покрита със златисти косъмчета, фини като цветен прашец.

— Нямаш право на избор, нали? — попита внезапно тя. — Дали да станеш ловец на сенки. Не можеш просто да се откажеш.

— Не — отвърна Джейс. Вратата се отвори и вътре проникна задушният въздух. Каретата беше спряла на широка поляна със зелена трева, заобиколена от покрити с мъх мраморни стени. — Но и да имах избор, пак това щях да избера.

— Защо? — попита Клеъри.

Той повдигна едната си вежда, което мигом я изпълни със завист. Винаги бе искала да може да прави това.

— Защото — каза той — това е нещото, в което съм добър.

Той скочи от каретата. Клеъри се плъзна към ръба на седалката си, като провеси краката си. Трябваше да скочи от високо върху каменната алея. И тя го направи. От удара я заболяха краката, но не падна. Тя потърси триумфално погледа на Джейс.

— Щях да ти помогна — каза той.

Тя примигна.

— Всичко е наред. Нямаше нужда.

Той погледна зад себе си. Брат Джеремая тъкмо слизаше от капрата зад конете, мълчаливо обгърнат от диплите на робата си. Той не хвърляше никаква сянка на обгорената от слънцето трева. Джейс се сниши, когато архиварят се приближи.

Елате , каза брат Джеремая. Той плавно се отдалечи от каретата и загърбвайки успокояващите светлини на Второ Авеню, се отправи към тъмното лоно на градината. От само себе си се разбираше, че очакваше те да го последват.

Тревата беше суха и шумолеше под краката им, мраморните стени от двете им страни бяха гладки и блестяха като перли на светлината. В камъните бяха издълбани имена: Фелпс, Елсуорт, Хол. На Клеъри й трябваше време, за да осъзнае, че това бяха надгробни надписи. Тръпки полазиха по гърба й. Къде ли бяха телата? В стените, погребани изправени, сякаш са били вградени живи…?