Касандра Клеър - Град от кости

— Достатъчно. — Гласът на Джейс се вряза в зимния студ и падащият сняг се стопи в блясъка на бялото сияние. Клеъри рязко отвори очи.

Полека-лека библиотеката възвърна ясните си очертания — покритите с книги стени, разтревожените лица на Ходж и Джейс. Брат Джеремая стоеше неподвижно, като изваян от слонова кост и изрисуван с червено мастило идол. Силните болки в главата на Клеъри бяха изчезнали, тя погледна ръцете си и видя червените драскотини на онези места по кожата си, където се бяха впивали ноктите й.

— Джейс — каза укорително Ходж.

— Погледни ръцете й — Джейс посочи към Клеъри, която сви пръсти, за да прикрие изранените си длани.

Ходж положи голямата си ръка на рамото й.

— Добре ли си?

Тя бавно раздвижи главата си и кимна. Смазващата тежест вече я нямаше, но тя усещаше потта, намокрила косата й и залепила като с тиксо тениската към гърба й.

Мислите ти са блокирани , каза Джеремая. Няма достъп до спомените ти.

— Блокирани? — попита Джейс. — Искате да кажете, че тя е потиснала спомените си?

Не, искам да кажа, че са блокирани чрез заклинание. Тук не мога да проникна в тях. Тя трябва да дойде в Града от кости и да се изправи пред Братството.

— Заклинание? — каза недоверчиво Клеъри. — Кой може да ми е направил заклинание?

Никой не й отговори. Джейс погледна към наставника си. Той е учудващо блед , помисли си Клеъри, като се има предвид, че това беше негова идея .

— Ходж, тя не бива да отива, ако не…

— Добре. — Клеъри пое дълбоко въздух. Дланите я боляха на местата, където се бяха впивали ноктите й и й се искаше просто да си легне някъде на тъмно и тихо. — Ще отида. Искам да знам истината. Искам да знам какво се крие в главата ми.

Джейс кимна отривисто.

— Добре. Тогава ще дойда с теб.

Да излезеш от Института, бе като да се вмъкнеш във влажна и гореща брезентова палатка. Влажният въздух заливаше града като противна супа.

— Не разбрах защо трябваше да тръгнем преди брат Джеремая — избоботи Клеъри. Те стояха на ъгъла пред Института. Улиците бяха пусти, ако не се смяташе боклукчийският камион, който бавно отминаваше. — Какво, да не би да се притеснява някой да не го види в компанията на ловци на сенки?

— Мълчаливите братя са ловци на сенки — отбеляза Джейс. Той някак си успяваше да се държи на ниво въпреки жегата. Това пораждаше желание у Клеъри да го цапардоса.

— Може пък да е отишъл да си вземе колата? — не спираше да подпитва саркастично тя.

Джейс се усмихна дяволито.

— Нещо такова.

Тя поклати глава.

— Знаеш ли, щях да се почувствам много по-добре, ако и Ходж беше дошъл с нас.

— Какво, аз не ти ли вдъхвам достатъчно доверие?

— Не става въпрос за това… нужен ми е някой, който да ми помогне да мисля. — Изведнъж тя си спомни нещо и закри устата си с ръка.

— О… Саймън!

— Не, аз съм Джейс — рече сдържано Джейс. — Саймън е онази дребна невестулка с грозната прическа и отчайващата липса на чувство за мода.

— О, престани — отвърна тя, но беше по-скоро по навик, отколкото от сърце. — Мислех да му се обадя, преди да си легна. Да видя дали се е прибрал благополучно.

Джейс клатеше глава и гледаше към небето, сякаш очакваше то да се разтвори и да му разбули тайните на вселената.

— При всичко, което ти се случва, си седнала да мислиш за онази невестулка?

— Не го наричай така. Той не прилича на невестулка.

— Може да си права — каза Джейс. — През живота си съм срещал и симпатични невестулки. Той прилича повече на плъх.

— Той не е…

— Най-вероятно си лежи у дома в локва от собствените си лиги. Само чакай Изабел да се отегчи от него и ще видиш как ще го събираш парче по парче.

— Възможно ли е Изабел да се отегчи от него? — попита Клеъри.

Джейс се замисли.

— Да — отвърна той.

Клеъри се зачуди дали пък Изабел не е по-умна, отколкото Джейс предполагаше. Може пък да е разбрала какво невероятно момче е Саймън: колко е забавен, колко е умен колко е внимателен. Може да започнат да излизат заедно. Тази мисъл я изпълни с неописуем ужас.

Както се беше замислила, й трябваха няколко мига, за да осъзнае, че Джейс й е казал нещо. Когато го погледна, тя видя усмивка на лицето му.

— Какво? — попита нелюбезно тя.

— Искам да спреш така отчаяно да се опитваш да привлечеш вниманието ми — каза той. — Започва да става неловко.

— Сарказмът е последното убежище на лишените от въображение — отвърна тя.

— Какво да се прави. Прикривам вътрешната си болка с остроумие.