Касандра Клеър - Град от кости

— Намерих те заспала в коридора. — Джейс звучеше весело. — Ходж ми помогна да те пренеса в леглото. Помислих си, че ще ти е по-удобно в стаята за гости, отколкото в болницата.

— Ох. Нищо не си спомням. — Тя прокара ръце по косата си, като отметна разрошените къдрици от очите си. — Всъщност колко е часът?

— Около пет.

— Сутринта? — Тя го погледна ядосано. — Сигурно имаш основателна причина да ме събудиш.

— Защо, нещо хубаво ли сънуваше?

В ушите й още звучеше музика, още усещаше докосването на тежките обеци по бузите си.

— Не си спомням.

Той се изправи.

— Един от Мълчаливите братя е дошъл да те види. Ходж ме изпрати да те събудя. Всъщност той предложи сам да те събуди, но предвид, че е едва пет сутринта, реших, че ще си по-малко кисела, ако видиш нещо хубаво при събуждането си.

— Себе си ли имаш предвид?

— Кой друг?

— Не съм се съгласявала на това с Мълчаливите братя, помниш ли — сопна се тя.

— Искаш ли да намериш майка си, или не искаш?

Тя го гледаше втренчено.

— Само трябва да се срещнеш с брат Джеремая. Нищо повече. Може пък да ти хареса. За човек, който никога нищо не казва, той има доста голямо чувство за хумор.

Тя се хвана за главата.

— Излез. Излез, за да се преоблека.

Когато вратата се затвори зад него, тя провеси крака от леглото си. Макар че навън едва се беше развиделило, в стаята вече започваше да се усеща влажната жега. Тя затвори прозореца и отиде в банята да си измие лицето и изплакне устата, защото имаше вкус на стара хартия.

Пет минути по-късно тя вече обуваше зелените си маратонки. Облече се с къси панталони и черна тениска без шарки. Само ако можеше тънките й луничави крака да приличат повече на дългите стройни крака на Изабел. Но нямаше начин. Тя хвана косата си на конска опашка и излезе при Джейс в коридора.

С него беше и Чърч, който мъркаше и обикаляше неспокойно в кръг.

— Какво му е на котето? — попита Клеъри.

— Мълчаливите братя го изнервят.

— Те май изнервят всички.

Джейс леко се усмихна. Когато тръгнаха надолу по коридора, Чърч измяука, но не ги последва. Поне зад дебелите каменни стени на катедралата все още се пазеше нощният хлад, коридорите бяха тъмни и прохладни.

Когато стигнаха до библиотеката, вратата беше затворена. Джейс почука веднъж. Мина известно време и Клеъри чу гласа на Ходж:

— Влез.

Лампите на библиотеката бяха угасени. Помещението се осветяваше само от матовата светлина, която се процеждаше през високите прозорци, разположени по сводестия таван. Ходж, облечен с костюм, седеше зад огромното бюро, на дрезгавата утринна светлина сивата му коса приличаше на сребърна. В първия момент тя си помисли, че той е сам в стаята, че Джейс се е пошегувал с нея. После обаче една фигура се раздвижи в тъмнината и тя разбра, че онова, което бе сметнала за по-плътна сянка, всъщност беше мъж. Висок мъж с тежка роба, която падаше от главата до петите му и така покриваше цялото му тяло. Качулката скриваше главата и лицето. Робата беше с цвят на пергамент, а сложните рунически рисунки по подгъва и ръкавите сякаш бяха изписани със засъхнала кръв. Космите по ръцете и тила на Клеъри така настръхнаха, че тя усети изправянето им почти болезнено.

— Това — каза Ходж — е брат Джеремая от Града на тишината.

Мъжът се приближи към тях, при неговото движение тежката му пелерина също се раздвижи и Клеъри разбра кое точно му е странното: докато вървеше, той не издаваше никакъв шум, не се чуваше дори най-тиха стъпка. Дори и пелерината му, която се очакваше да шумоли, беше тиха. Тя вече започна да се пита дали това не беше дух… но не, помисли си тя, когато той застана пред тях, от него лъхна странна миризма на нещо свежо, подобно на тамян и кръв, миризма на нещо живо.

— А това, Джеремая — каза Ходж, като стана от бюрото си, — е момичето, за което ти писах. Клариса Фрей.

Покритото с качулка лице бавно се обърна към нея. Клеъри усети как върховете на пръстите й се вледеняват.

— Здравейте — каза тя.

— Реших, че имаш право, Джейс — каза Ходж. — Снощи изпратих писмо на Клейва за Бокала, но спомените на Клеъри са си нейни. Само от нея зависи как ще постъпи. Ако иска помощта на Мълчаливите братя, тя би трябвало да има този избор.

Клеъри нищо не отвърна. Доротея бе казала, че мислите й са блокирани, че нещо се крие в тях. Разбира се, че искаше да знае какво е това нещо. Но призрачната фигура на мълчаливия брат беше толкова… добре де, толкова мълчалива. Мълчанието сякаш струеше от него като тъмна река, черна и плътна като мастило. То смразяваше костите й.