Касандра Клеър - Град от кости

— Аз ще дойда с теб — каза Джейс. — Ще остана до теб, докато го правят.

— Достатъчно — Саймън стана от масата, зачервен от гняв. — Остави я на мира.

Алек погледна Саймън така, сякаш току-що го бе забелязал, отметна черната коса от очите си, примигна и рече:

— Какво правиш още тук, мунди?

Саймън не му обърна внимание.

— Казах да я оставиш на мира.

Джейс го погледна — тежко, със захаросано отровен поглед.

— Алек е прав — рече той. — Клетвата на Института предполага даване на подслон на ловци на сенки, но не и на техните приятели мундани. Особено на такива, които злоупотребяват с гостоприемството.

Изабел стана и хвана Саймън за ръка.

— Аз ще го изпратя — каза тя. Той сякаш понечи да се възпротиви, но улови през масата погледа на Клеъри, която предупредително клатеше глава. Той се примири. Вирна брадичка и остави Изабел да го изведе от стаята.

Клеъри се изправи.

— Уморена съм. Спи ми се.

— Ти почти нищо не хапна… — каза Джейс.

Тя отблъсна протегната му ръка.

— Не съм гладна.

В коридора беше по-студено, отколкото в кухнята. Клеъри се опря на стената, опъна ризата си, която бе залепнала по гърдите й от пот. В далечината на коридора видя отдалечаващите се фигури на Изабел и Саймън, които се сливаха със сенките. Загледа ги мълчаливо и усети, че нещо й се свива под лъжичката. Откога Изабел бе отговорна за Саймън, а не тя? Ако изобщо беше научила нещо от всичко това, то бе колко лесно можеш да загубиш нещо, което винаги си считал за даденост.

Цялата стая беше в бяло и златно, с високи стени, които блестяха като емайл, и таван, висок и чист, блещукащ като покрит с диаманти. Клеъри беше облечена със зелена кадифена рокля и държеше златно ветрило в ръка. Косата й, свита на кок, от който се бяха разпилели къдрици, я караше да усеща главата си тежка всеки път, когато се обръщаше да погледне назад.

— Някой по-интересен от мен ли съзря? — попита Саймън. В съня й той по някакъв странен начин се бе превърнал в прекрасен танцьор. Водеше я през множеството, сякаш тя бе листо, пуснато по течението на река. Беше облечен целият в черно, като ловец на сенки, което подчертаваше по чуден начин цвета на лицето му: тъмна коса, мургава кожа, бели зъби. Клеъри внезапно си даде сметка, че го намира за красив.

— Никой не е по-интересен от теб — каза Клеъри. — Просто разглеждам мястото. Никога не съм виждала подобно. — Тя се обърна още веднъж, когато минаха покрай фонтана с шампанско: огромен сребърен съд, с русалка в средата с делва, от която извираше искрящо вино и се стичаше по голия й гръб. Хората пълнеха чашите си от съда, смееха се и говореха. Когато Клеъри мина покрай нея, русалката обърна глава и се усмихна, при което се разкриха бели зъби, остри като на вампир.

— Добре дошла в Града от стъкло — каза един глас, който не беше на Саймън. Саймън беше изчезнал и сега тя танцуваше с Джейс, който бе облечен в бяло, с риза от фин памук, през която се виждаха тъмните знаци по кожата му. На шията му имаше бронзова верижка, а косите и очите му бяха по-златисти отвсякога. Тя се замисли как би изглеждал портретът му, ако го нарисува, използвайки златни бои каквито понякога бе виждала по руските икони.

— Къде е Саймън? — попита тя, когато отново се върнаха край фонтана с шампанското. Там Клеъри видя Изабел и Алек, двамата облечени в кралско синьо. Те се държаха за ръце като Хензел и Гретел в тъмната гора.

— Това място е за живите — каза Джейс. Тя усети хладните му ръце върху своите и ги почувства по начин, различен от този, по който бе почувствала ръцете на Саймън.

Тя го погледна с присвити очи.

— Какво искаш да кажеш?

Той се наведе към нея. Тя почувства устните му до ухото си. Поне те не бяха хладни.

— Събуди се, Клеъри — прошепна той. — Събуди се. Събуди се.

Клеъри рязко се изправи в леглото си, беше задъхана, косата й бе полепнала по тила й от студената пот. Някой беше хванал здраво китките й; тя се опита да ги измъкне, после разбра кой я държи.

— Джейс?

— Да. — Той седеше на ръба на леглото — как ли се беше озовала в леглото? — и изглеждаше разрошен и полусънен, както изглежда човек рано сутрин.

— Пусни ме.

— Извинявай. — Пръстите му освободиха китките й. — Когато за втори път произнесох името ти, ти се опита да ме удариш.

— Май съм се поизнервила. — Тя се огледа наоколо. Намираше се в малка спалня, мебелирана в тъмно дърво. Съдейки по слабата светлина, идваща от полуотворения прозорец, тя предположи, че се е съмнало или почти съмнало. Раницата й бе подпряна на стената. — Как се озовах тук? Не си спомням…