Касандра Клеър - Град от кости

Лицето на брат Джеремая все още беше обърнато към нея, под качулката не се виждаше нищо друго, освен мрак. Това дъщерята на Джослин ли е?

Клеъри тихо ахна и отстъпи назад. Думите бяха отекнали в главата й така, сякаш тя ги беше помислила, но не беше.

— Да — каза Ходж и бързо добави, — но баща й е бил мундан.

Няма значение , рече Джеремая. Кръвта на Клейва е по-силна.

— Защо нарекохте майка ми Джослин? — попита Клеъри, като напразно потърси някакъв знак под качулката. — Познавахте ли я?

— Братята имат архив за всички членове на Клейва — поясни Ходж. — Изчерпателен архив…

— Чак пък изчерпателен — каза Джейс, — щом дори не знаеха, че тя е още жива.

Сигурно някой магьосник й е помогнал да изчезне. Повечето ловци на сенки не могат така лесно да се измъкнат от Клейва. В гласа на Джеремая нямаше никакво чувство. Звучеше така, че не можеше да се разбере дали одобрява, или не действията на Джослин.

— Има нещо, което не разбирам — каза Клеъри. — Защо Валънтайн си мисли, че Бокалът на смъртните е у майка ми? Ако, както казвате, й е било толкова трудно да изчезне, то защо да го взима със себе си?

— За да попречи той да попадне в ръцете му — каза Ходж. — Била е наясно повече от всички какво би се случило, ако Бокалът се окаже у Валънтайн. А може и да не е имала доверие на Клейва, че ще го опази. Не и след като Валънтайн веднъж го е бил взел от тях.

— Възможно е. — Клеъри не можеше да прикрие колебанието в гласа си. Цялата тази работа изглеждаше недействителна. Тя се помъчи да си представи майка си как се измъква под прикритието на мрака, с големия златен Бокал, пъхнат в джоба на дрехата й, но нещо не успя.

— Накрая Джослин се обърна срещу съпруга си — каза Ходж. — Няма да е нелогично да приемем, че е искала да направи всичко възможно, за да не допусне Бокалът да попадне в ръцете му. От Клейва щяха да потърсят най-напред нея, ако допускаха, че е още жива.

— Струва ми се — каза с известна злъчност Клеъри, — че от Клейва не са сигурни за никой мъртвец, че наистина е мъртъв. Може би трябва да вземат зъбни проби.

— Баща ми е мъртъв — каза Джейс със същата злъчност в гласа. — Никакви зъбни проби не ми трябват, за да съм сигурен в това.

Клеъри се обърна към него с леко раздразнение.

— Виж, имах предвид…

Достатъчно , прекъсна я брат Джеремая. Има нещо, което трябва да научиш, ако имаш достатъчно търпение да го чуеш.

С рязък жест той вдигна ръце и дръпна качулката от лицето си. Съвсем забравила за Джейс, Клеъри едва овладя порива си да извика. Главата на архиваря беше плешива, гладка и бяла като яйце, с тъмни дупки на мястото на очите. Там нямаше очи. Устните му бяха прорязани от тъмни линии, които приличаха на хирургически шевове. Сега разбираше какво е имал Алек предвид, когато говореше за осакатяване.

Братята от Града на тишината не лъжат , каза Джеремая. Ако искаш да ти кажа истината, ще ти я кажа, но в замяна искам същото. Клеъри вирна брадичка.

— И аз не съм лъжкиня.

Мислите не лъжат. Джеремая се обърна към нея. Искам да проникна в спомените ти.

Миризмата на кръв и мастило беше задушаваща. Клеъри се паникьоса.

— Почакайте…

— Клеъри. — Гласът на Ходж беше нежен. — Напълно е възможно да имаш спомени, които да си заровила или потиснала, спомени, създадени, когато си била твърде малка, за да ги осъзнаеш, но брат Джеремая може да стигне до тях. А те биха ни помогнали страшно много.

Тя нищо не каза, а само хапеше устната си. Никак не й се нравеше идеята някой да бърника в главата й и да преравя спомените й, които бяха толкова лични и скрити, че дори тя не можеше да стигне до тях.

— Тя не бива да прави нищо, което не иска — каза внезапно Джейс. — Нали?

Ходж понечи да отговори, но Клеъри го прекъсна:

— Добре. Ще го направя.

Брат Джеремая кимна отсечено и се приближи до нея с онази безшумност, която предизвикваше тръпки по гърба й.

— Ще боли ли? — прошепна тя.

Той не отговори, вместо това слабите му бели ръце се вдигнаха и докоснаха лицето й. Кожата на пръстите му беше тънка като пергаментова хартия, цялата изписана с руни. Тя усети пулсиращата сила в тях, сякаш до кожата й се докосна статично електричество. Затвори очи, но не и преди да мерне загриженото изражение, преминало по лицето на Ходж.

Завихриха се цветове на фона на мрака зад клепачите й. Усети някакво напрежение, нещо като разтегляне в главата, ръцете и краката си. Тя стисна ръце, мъчейки се да се пребори с тежестта и тъмнината. Имаше чувството, че нещо я притиска, нещо твърдо и неумолимо, което бавно я премазваше. Тя се чу как стене и как внезапно й стана студено, сякаш беше зима. За миг съзря заледена улица, сиви сгради, надвиснали над нея, някакъв взрив от белота, която щипеше лицето й с ледените си целувки…