Касандра Клеър - Град от кости

Да, обаче оръжията и книгите не са най-често желаните подаръци от децата за Коледа , помисли си Клеъри, когато каретата отново се приземи на паважа, а на глас отвърна:

— Защо не каза на Ходж, че познаваш мъжете, които разговаряха с Люк? Че те са убили баща ти?

Джейс погледна ръцете си. Това бяха нежни и деликатни ръце — ръце на художник, а не на боец. На пръста му блестеше пръстенът, който бе забелязала и преди. Винаги си е мислила, че има нещо женско в това, момче да носи пръстен, но случаят не беше такъв. Самият пръстен беше масивен и изглеждаше тежък, изработен от тъмно, сякаш обгоряло сребро, с мотиви на звезди по халката. В нея бе издълбана буквата В.

— Защото, ако го бях направил — каза той, — Ходж щеше да разбере, че искам лично да убия Валънтайн. А знам, че никога не би ми го позволил.

— Имаш предвид, че искаш да убиеш за отмъщение?

— За справедливост — рече Джейс. — Досега не знаех кой е убил баща ми. Но вече знам. Това е моят шанс да поправя нещата.

Клеъри не разбираше как убийството на някого би могло да поправи смъртта на друг, но усещаше, че няма смисъл да коментират това.

— Но ти си знаел кой го е убил — каза тя. — Нали онези мъже? Ти каза…

Джейс не я погледна и Клеъри не посмя да довърши мисълта си. Сега минаваха по площад „Астор“ и едва не налетяха на лилавия трамвай на Нюйоркския университет, който им пресече пътя. Минаващите пешеходци изглеждаха притиснати от тежкия въздух като насекоми, захлупени със стъклена чаша. Група бездомни дечурлига се тълпяха в подножието на голяма месингова статуя, сложили пред себе си по една намачкана табела, която гласеше, че искат пари. Клеъри видя как едно момиче на нейната възраст с обръсната глава се навежда към тъмнокожо момче с коса, сплетена на малки плитчици, и лице, окичено с дузина обеци. Когато каретата мина покрай тях, то обърна глава, сякаш я беше видял, и тя улови блясъка на очите му. Едното от тях беше мътно, сякаш нямаше зеница.

— Бях на десет — заразказва Джейс. Тя се обърна и го погледна. Лицето му беше безизразно. Всеки път, когато заговореше за баща си, сякаш някой изтриваше всички емоции от него. — Имахме имение в провинцията. Баща ми все казваше, че е по-добре да сме далече от хората. Чух ги, като пристигнаха, и отидох да му кажа. Той ми каза да се скрия и аз се скрих под стълбите. Видях как онези мъже влязоха. С тях имаше и други. Те не бяха хора, а Бездушни. Нахвърлиха се върху баща ми и прерязаха гърлото му. Кръвта изпръска стената зад него. Образува се ветрило. Помня, че това ми направи впечатление.

На Клеъри й беше нужно време, за да осъзнае, че той е спрял да говори, и още толкова време, за да разпознае собствения си глас.

— Толкова съжалявам, Джейс.

Очите му проблясваха в мрака.

— Не мога да разбера защо мунданите винаги казват, че съжаляват за неща, които не са станали по тяхна вина.

— Аз не казвам, че е станало по моя вина. Просто това е начин да… изразя съчувствието си. Да кажа, че съжалявам, задето си нещастен.

— Не съм нещастен — каза той. — Само хората, които нямат цел, са нещастни. А аз имам цел.

— Имаш предвид убиването на демони или отмъщението за смъртта на баща си? — попита тя.

— И двете.

— А баща ти дали би искал да убиеш тези мъже? Ей така, заради самото отмъщение? Все пак те са човешки същества, а не демони.

— Ловец на сенки, който убива свой събрат, е по-лош и от демон и трябва да бъде сразен като такъв — каза Джейс така, сякаш цитираше от учебник.

— А всички демони ли са зли? — попита тя. — Ако вампирите не са зли и ако не всички върколаци са зли, то може би…

Джейс се обърна към нея, изглеждаше раздразнен.

— Това съвсем не е същото. Вампирите, върколаците и магьосниците са един вид хора. Те са част от този свят, родени са в него. Принадлежат му. Докато демоните са от други светове. Те са паразити от различните измерения. Идват на този свят само, за да го използват. Не градят нищо, само рушат — нищо не създават, само използват създаденото. Първо пресушават мястото, докато то стане на пепел и когато угасне и последният му живец, се прехвърлят на следващото. Те искат живота — не само твоя живот или моя, а целия живот на този свят, неговите реки и градове, неговите океани, всичко. И единственото нещо, което може да застане на пътя им и да спре разрухата на всичко това … — Той посочи през прозореца на каретата, като ръкомахаше, сякаш за да покаже, че има предвид всичко в града — от небостъргачите до задръстването на улица „Хюстън“ — са нефилимите.