Касандра Клеър - Град от кости

Когато минаха под първия свод, нещо дълго и бяло изскочи от лявата й страна, подобно на айсберга, потопил „Титаник“. Беше бял каменен блок, гладък и четвъртит, с нещо като врата отпред. Напомняше й на куклена къща, но не чак толкова голяма, че да застане права в нея.

— Това е мавзолей — каза Джейс, като насочи трепкащата светлина на факлата натам. Клеъри видя, че във вратата бе издълбана руна, а самата врата беше заключена с желязно резе. — Гробница. Тук погребваме своите мъртъвци.

— Всичките ли? — Искаше й се да го попита, дали и баща му е погребан тук, но той вече беше минал напред и нямаше как да я чуе. Тя забърза след него, защото не й се оставаше насаме с брат Джеремая на това страховито място. — Ти не каза ли, че това е библиотека? — каза тя, когато го настигна.

Градът на тишината има много нива , прекъсна я брат Джеремая зад нея. И не всички мъртъвци са погребани тук. В Ирдис има друга костница, разбира се, много по-голяма. Но на това ниво са мавзолеите и залата за кремиране.

— За кремиране?

Тези, които са загинали в битка, се изгарят, като пепелта им се използва за направата на мраморните сводове, които виждаш тук. Кръвта и костите на убийците на демони сами по себе си са мощна защита срещу злото. Дори и мъртви, членовете на Клейва служат на каузата.

Колко уморително , помисли си Клеъри, обхваната от внезапна печал, цял живот да се бориш и накрая от теб да се очаква да продължиш борбата, дори и когато вече си мъртъв . С крайчеца на окото си тя видя четвъртитите бели сводове, които се издигаха от двете и страни в чинно подредени гробници, всяка от вратите на които бе заключена отвън. Едва сега разбра защо това място беше наречено Градът на тишината: неговите единствени обитатели бяха Мълчаливите братя и толкова ревностно пазените мъртви.

Те стигнаха до друго стълбище, което водеше надолу към още по-сгъстен мрак. Джейс вдигна факлата нависоко и по стените се образуваха сенки.

— Отиваме на второто ниво, където се намират помещенията на архива и съвета — каза той, сякаш за нейно успокоение.

— А къде са жилищните помещения? — попита Клеъри, донякъде от учтивост, донякъде и от чисто любопитство. — Къде спят братята?

Спят?

Безмълвната дума увисна в тъмнината помежду им. Джейс леко се засмя и пламъкът на факлата, която държеше, затрептя.

— Нормално е да попиташ — каза той.

В подножието на стълбата имаше друг тунел, който в края се разширяваше в четвъртит павилион, чиито ъгли бяха отбелязани с остро издялана кост. Покрай стените на квадрата имаше факли, поставени на дълги стативи от оникс, а въздухът миришеше на пепел и дим. В средата на павилиона имаше дълга маса от черен базалт, прорязан с бели жилки. На масата седяха в редица Мълчаливите братя, всеки от тях загърнат и закачулен със същата роба с цвят на пергамент, като тази на Джеремая.

Без да се бави, Джеремая каза: Пристигнахме. Клариса, застани пред съвета на Братството.

Клеъри погледна към Джейс, но той мигаше неразбиращо. Очевидно брат Джеремая бе проговорил само в нейната глава. Тя погледна към масата, погледна дългата редица мълчаливи фигури, загърнати в своите тежки роби. Подът на павилиона бе покрит с редуващи се квадрати: тъмни златно-бронзови и тъмночервени. Точно пред масата имаше голям квадрат, направен от черен мрамор и украсен с иносказателна фигура от релефни сребърни звезди.

Клеъри пристъпи в средата на черния квадрат, сякаш се готвеше за разстрел. Вдигна глава.

— Е, добре — каза тя. — Сега какво?

Братята издадоха някакъв звук, звук, от който косъмчетата по тялото на Клеъри настръхнаха. Беше нещо като въздишка и стенание. Като по команда те вдигнаха ръце и свалиха качулките си, като разкриха обезобразените си с белези лица и дупките на липсващите очи.

Макар и вече да бе видяла непокритото лице на брат Джеремая, стомахът на Клеъри се сви. Сякаш виждаше как редица скелети оживяват, също като онези средновековни дърворезби, в които мъртвите се разхождаха, говореха и танцуваха върху скупчените тела на живите. Зашитите им устни сякаш се хилеха срещу нея.

Клейвът те поздравява с добре дошла, Клариса Фрей , чу тя, но това не беше един-единствен глас в главата й, а цяла дузина, някои тихи и дрезгави, други гладки и монотонни, но всичките бяха търсещи, настойчиви, опипващи крехките бариери около съзнанието й.

— Стига — каза тя и за нейна най-голяма изненада гласът й бе твърд и отчетлив. Врявата в мислите й внезапно спря като грамофонна плоча. — Може да влезете в главата ми, но само когато съм готова.