Касандра Клеър - Град от кости

Тя стана, тези мисли я побъркваха. Зашляпа боса по коридора и се отправи към библиотеката. Може би Ходж щеше да й помогне, а той нямаше къде другаде да е, освен в библиотеката.

Но библиотеката беше празна. Следобедната светлина се промъкваше през разтворените завеси, като образуваше златни пътеки по пода. На бюрото беше книгата, от която Ходж беше чел, кожената й подвързия блестеше. До нея Хюго спеше на своя прът, скрил клюн под крилото си.

Майка ми е познавала тази книга , помисли си Клеъри. Докосвала я е, чела е от нея. Болката, да държи в ръцете си нещо, което е било част от живота на майка й, се заби в стомаха й като острие. Тя бързо прекоси стаята и сложи ръце върху книгата. Беше топла, кожата гореше като слънце. Клеъри я отгърна.

Нещо сгънато изпадна от страниците и се приземи в краката й на пода. Тя се наведе да го вземе и автоматично понечи да го отвори.

Беше снимка на група млади хора, не по-възрастни от самата Клеъри. Тя предположи, че е поне отпреди двайсет години, не заради дрехите, които носеха — те си бяха като на повечето ловци на сенки, неопределени и черни, — а защото веднага позна майка си: Джослин, на не повече от седемнайсет години, с коса до средата на гърба и малко по-кръгло лице, с по-меки очертания на брадичката и устата. Тя прилича на мен , помисли си поразена Клеъри.

Джослин бе прегърнала едно момче, което Клеъри не познаваше. Това я потресе. Никога не си бе представяла майка си с някой друг, освен с баща си. Нищо чудно. Джослин никога не бе ходила на срещи, нито проявяваше интерес към романтиката — не беше като повечето самотни майки, които ходеха на сбирките „Училище за родители“, за да си хванат някой симпатичен татко, или като майката на Саймън, чийто профил не слизаше от сайтовете за запознанства. Момчето беше симпатично, с руса, почти бяла коса и черни очи.

— Това е Валънтайн — каза един глас току до нея. — Когато беше на седемнайсет.

Тя отскочи назад, като едва не изпусна снимката. Хюго се сепна и изграчи недоволно, след което отново притихна върху пръчката си с настръхнали пера.

Беше Ходж, който я гледаше с любопитство. Отблизо тя видя, че очите му бяха с формата на лешник, а кожата около тях бе прорязана от бръчки.

— Съжалявам — рече Клеъри, като остави снимката на бюрото и бързо се отдалечи от него. — Не исках да ровя в нещата ви.

— Всичко е наред. — Той докосна снимката със своята обсипана с белези, калена ръка, странен контраст с маншетите на елегантния му костюм. — Все пак това е част от миналото ти.

Клеъри отново се приближи до бюрото, сякаш снимката упражняваше магнетична сила върху нея. Белокосото момче на снимката се усмихваше на Джослин, очите му бяха присвити, както момчетата присвиват очите си, когато наистина те харесват. Никой, помисли си Клеъри, не е гледал нея по този начин. Валънтайн, със студените си, изящни черти, изобщо не приличаше на баща й, с неговото открито лице и буйна коса, която тя беше наследила.

— Валънтайн изглежда… посвоему красив.

— Не е красив — каза Ходж с крива усмивка, — но е чаровен и умен, и умее да убеждава. Успя ли да разпознаеш и други?

Тя погледна отново. Зад Валънтайн, малко вляво, бе застанало слабичко момче с рошава светлокестенява коса. Имаше широки рамене и недодялания вид на човек, който още не е достигнал окончателния си ръст.

— Това вие ли сте?

Ходж кимна.

— И…?

Тя проследи още два пъти лицата от снимката, преди да разпознае още един свой познат: толкова млад, че чак неузнаваем. Издадоха го очилата му и очите зад тях, светлосини като морска вода.

— Люк — каза тя.

— Лушън. А това… — Като се наведе леко над снимката, Ходж посочи една елегантна двойка тийнейджъри, и двамата с тъмни коси, като момичето беше с половин глава по-високо от момчето. Чертите й бяха издължени и в тях имаше нещо хищническо, почти жестоко. — Семейство Лайтууд — каза той. — А това… — той посочи едно много красиво момче с къдрава тъмна коса и мургав тен на лицето с четвъртита брадичка — е Майкъл Уейланд.

— Той някак си не изглежда като Джейс — отбеляза Клеъри.

— Джейс прилича на майка си.

— Това да не е нещо като снимка на класа? — попита Клеъри.

— Не съвсем. Това е снимка на Кръга, направена в годината, когато е беше основан. И тъй като Валънтайн е ръководителят, затова е най-отпред, а Люк е от дясната му страна… той беше втори по ранг след Валънтайн.

Клеъри отмести поглед.

— Още не мога да разбера защо майка ми е участвала в такова нещо.