Касандра Клеър - Град от кости

— Жалко, че Саймън не е тук. Той така щеше да те отегчи, че щеше веднага да заспиш.

Клеъри не беше в настроение да защитава Саймън. Вместо това тя седна на леглото, като грабна скицника си.

— Обикновено не разрешавам хората да го разглеждат.

— Но защо? — Косата на Джейс изглеждаше така, сякаш току-що се е събудил. — Ти наистина си страхотна художничка. На места дори превъзходна.

— Ами, защото… това е нещо като дневник. Понеже не мисля в думи, а в картини, резултатът е всички тези рисунки. Но те са си нещо лично. — Тя се запита дали наистина звучи толкова налудничаво, колкото й се струваше.

Джейс сякаш се обиди.

— Дневник с рисунки, на нито една, от които не съм? Къде са горещите фантазии? Обложките на любовните романи? Къде са…

— Всички ли момичета, които те видят, се влюбват в теб? — попита тихо тя.

Този въпрос изглежда му взе въздуха, подобно на карфица, забодена в балон.

— Това не е любов — каза той след известна пауза. — Поне…

— Би могъл да се опиташ да не се правиш на чаровник през цялото време — каза Клеъри. — Може би това ще е облекчение за всички.

Той сведе поглед към ръцете си. Сега те приличаха на ръцете на Ходж, целите набраздени от фини бели белези, само дето кожата беше млада и ненабръчкана.

— Ако наистина си уморена, аз мога да те приспя — каза почти приветливо. — Ще ти разкажа приказка за лека нощ.

Тя го изгледа.

— Сериозно ли говориш?

— Аз винаги говоря сериозно.

Клеъри се запита дали умората не караше и двамата да се държат малко откачено. Джейс обаче не изглеждаше уморен. По-скоро беше тъжен. Тя остави скицника на нощната си масичка и си легна, като се обърна на една страна.

— Добре.

— Затвори очи.

Тя ги затвори. Виждаше светлината на лампата да се отразява през затворените й клепачи като фин звезден прашец.

— Имало едно време едно момче — каза Джейс.

Клеъри веднага го прекъсна.

— Което било ловец на сенки ли?

— Разбира се. — За миг веселостта в гласа му се помрачи, но после облакът се разсея. — Когато момчето било на шест години, баща му му подарил сокол за дресиране, а соколите са грабливи птици — птици-убийци, както ги наричал баща му, ловци на сенки в небето.

Соколът не харесал момчето и момчето не харесало сокола. Острият му клюн го плашел и все му се струвало, че раздалечените му очи го следят. Соколът все го кълвял с клюна си или го дерял с нокти, когато момчето се приближавало до него: седмици наред китките и ръцете му не спирали да кървят. Момчето не знаело, но баща му бил избрал сокол, който е живял на свобода повече от година и поради това било почти невъзможно да бъде дресиран. Но момчето се стараело, защото баща му бил поискал от него да направи сокола послушен, а то не искало да разочарова баща си.

То стояло непрекъснато със сокола, поддържало го буден, като му говорело и дори му свирело музика, защото предполагало, че уморена, птицата по-лесно би се поддала на дресиране. Проучило каква екипировка е необходима: букаи, качулка, сплитък, каишка, с която птицата се привързва към китката. Момчето знаело, че трябва да държи сокола с качулка, за да не вижда, но не можело да го направи… вместо това винаги сядало така, че птицата да може да вижда как докосва и гали крилата й и така да спечели доверието й. Давало й да яде от ръката му, макар че в началото тя не искала, но после започнала така яростно да яде, че клъвнала парче от кожата на ръката му. Ала то се зарадвало, защото това бил напредък, а и защото искало птицата да го познава, дори ако се наложело да пие от кръвта му.

Постепенно момчето започнало да забелязва колко красив е соколът, че малките му крила били създадени за бързо летене, че може да е както лош, така и мил, както свиреп, така и нежен. Когато се спускал към земята, се движел със скоростта на светлината. Когато соколът се научил да кръжи над главата му и да каца на китката му, то едва не извикало от възторг. Понякога птицата кацвала на рамото му и заравяла клюн в косата му. Момчето знаело, че соколът го обича, и когато се уверило, че той е не само дресиран, а направо перфектно дресиран, то отишло при баща си, показало му какво може птицата и очаквало да предизвика гордост у него.

Вместо това баща му поел птицата в ръцете си, вече опитомена и доверчива, и скършил врата й.

— Казах ти да го направиш послушен — рекъл баща му и хвърлил безжизненото тяло на земята. — А не да го накараш да те обича. Соколите не са създадени да бъдат домашни любимци: те са свирепи и диви, жестоки и безмилостни. Тази птица не беше дресирана, беше съсипана.