Касандра Клеър - Град от кости

— Приличам на мама — каза смаяно тя. Изабел повдигна вежди.

— Какво? Толкова възрастна? Да подсилим ли грима…

— Не, не е нужно — каза бързо Клеъри. — Така е добре. Харесва ми.

— Чудесно. — Изабел скочи от леглото. Гривните на глезените й издрънчаха. — Да тръгваме.

— Трябва да мина през стаята си и да взема нещо — каза Клеъри, като се изправи. — Освен това… трябва ли да нося някакво оръжие? А ти?

— Аз имам много оръжия. — Изабел се усмихна, като разклати крака си така, че гривните на глезените й иззвъняха като коледни звънчета. — Тези например. Лявата е златна, а златото е отрова за демоните. Дясната е от осветено желязо, в случай че ме нападнат недобронамерени вампири или дори феи. Феите мразят желязото. В тези гривни са гравирани мощни руни, така че мога да сритам цяло войнство демони.

— Лов на демони и мода — каза Клеъри. — Никога не съм мислила, че двете неща могат да се съчетаят.

Изабел избухна в смях.

— Ще има да се чудиш.

Момчетата ги чакаха в коридора. Бяха облечени в черно, дори и Саймън — с тънък, твърде дълъг черен панталон и собствената му тениска, само че обърната наопаки, за да не се вижда логото на групата. Той стоеше притеснено встрани, докато Джейс и Алек се бяха облегнали небрежно на стената и гледаха отегчено. Саймън вдигна поглед, когато Изабел се появи в коридора, с навит около китката си златен камшик, а металните гривни на глезените й прозвънваха като звънчета. Клеъри очакваше той да не откъсне поглед от Изабел — тя беше възхитителна, — но неговите очи се плъзнаха покрай нея и се заковаха в Клеъри, пълни с изумление.

— Какво е това? — попита той. — Това, което си облякла, имам предвид.

Клеъри плъзна поглед по себе си. Беше си наметнала лека жилетка, която я караше да се чувства по-малко гола, а и беше взела раницата от стаята си. Сега тя висеше на раменете й и потупваше, както бе свикнала, между плешките. Ала Саймън не гледаше раницата й; той бе вперил поглед в краката й, сякаш никога досега не ги бе виждал.

— Това е рокля, Саймън — каза тя. — Знам, че не нося такива неща, но нямаше начин.

— Толкова е къса — каза смутено той. Дори и в дрехите на ловец на сенки , помисли си Клеъри, той изглежда като момче, което идва до вас, за да те вземе за среща, държи се любезно с родителите ти и мило с домашните ти любимци .

Обратно на това, Джейс приличаше на момче, което идва у вас и подпалва дома ти, ей тъй, за удоволствие.

— Роклята ми харесва — каза той, без да се отделя от стената. Очите му лениво я изгледаха от горе до долу като галещите лапи на котка. — Но май й липсва една подробност.

— Ти пък откога стана моден експерт? — каза леко дрезгаво Клеъри. Той бе застанал много близо до нея, толкова близо, че можеше да усети топлината му, миризмата на изгоряло от новопрогорените знаци по кожата му.

Той извади нещо от якето си и й го подаде. Беше дълга и тънка кама в кожена ножница. Дръжката й бе инкрустирана с червен камък във формата на роза.

Тя поклати глава.

— Но аз дори не знам как се използва това…

Той я тикна в ръката й и сви пръстите й около нея.

— Напротив, знаеш — каза с по-нисък глас той. — То е в кръвта ти.

Тя бавно отдръпна ръката си.

— Добре.

— Мога да ти дам ножница, която виси на бедрото — предложи Изабел. — Имам цял куп.

— В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ — каза Саймън.

Клеъри го погледна раздразнено.

— Благодаря, но наистина не е в мой стил да нося ножница на бедрото си — каза тя, главно за успокоение на Саймън, и пъхна камата в един от външните джобове на раницата си.

Когато го закопча, вдигна поглед към Джейс и видя, че я гледа през сведените си клепачи.

— И още едно последно нещо — каза той. Пресегна се и извади от косата й блестящите фиби, при което тя почувства топлите и тежки къдрици да падат по раменете й. Допирът на косата до голата й кожа беше непознато за нея усещане и изключително приятно.

— Така е по-добре — каза той и на нея й се стори, че и този път гласът му беше леко дрезгав.

— Ще тръгваме ли, или цяла нощ ще си стоим тук? — сопна се Алек. Клеъри вдигна поглед и видя три лица, обърнати към тях: Алек изглеждаше раздразнен, Изабел — заинтригувана, а Саймън — блед като статуя.

— Ще тръгваме, разбира се — каза Джейс и тръгна, без да погледне никого.

Указанията на поканата ги отведоха в голям индустриален квартал в Бруклин, по чиито улици се редяха фабрики и складове. Както Клеъри забеляза, някои от тях бяха превърнати във високи галерии, но все пак имаше нещо отблъскващо в огромните четвъртити форми, снабдени тук-там с по някой прозорец, покрит с решетка.