Касандра Клеър - Град от кости

Клеъри го погледна настойчиво.

— И тогава ще си върна всички спомени? Каквото и да е било отнето от главата ми?

— Не знам. Може да се върнат наведнъж, а може и постепенно. А може и никога да не си спомниш това, което си забравяла през годините. Това, което майка ти поиска от мен, е единственото по рода си в моята практика. Представа си нямам какво ще се случи.

— Но аз не желая да чакам. — Клеъри сви ръце в скута си, пръстите й така силно се преплитаха едни с други, че чак кокалчетата й побеляха. — През целия си живот усещах, че с мен се е случило нещо лошо. Че нещо ми е отнето или повредено. Сега знам…

— Нищо не съм ти повредил — прекъсна я Магнус, като се обърна. Той ядно разтегли устни, при което се показаха острите му зъби. — Всеки проклет тийнейджър на този свят се чувства така, усеща се като сбъркан или не на мястото си, някак си различен, като кралска особа, родена погрешка в семейството на селяни. Различното в твоя случай е, че това е самата истина. Ти си различна. Може би не по-добра, но различна. А да си различен, не е никак лесно. Иска ти се да знаеш, че родителите ти са добри, набожни хора, а ти е било писано да се родиш белязана от дявола? — Той посочи очите си с пръст. — Знаеш ли какво означава това, баща ти да се изплаши при вида ти, а майка ти сама да се обеси в плевнята, ужасена от това, което е родила? Когато бях на десет, баща ми се опита да ме удави в потока. И аз излях яростта си върху него така, както можех — изгорих го на място. Потърсих убежище при монасите в църквата. Те ме приютиха. Казаха ми, че състраданието е по-горчиво, но и по-добро от омразата. Когато разбрах истината за себе си, това, че съм само на половина човек, се намразих. А няма нищо по-лошо от това.

Когато Магнус млъкна, настъпи пълна тишина. За почуда на Клеъри Алек първи я наруши.

— Вината не е била ваша — каза той. — Никой не решава какъв да се роди.

Лицето на Магнус беше безизразно.

— Преодолях го — каза той. — Мисля, че схвана идеята ми. Не е хубаво да си различен, Клариса. Майка ти се опита да те предпази. Не я упреквай за това.

Клеъри отпусна ръцете си.

— Не ме интересува дали съм различна — каза тя. — Просто искам да знам коя съм.

Магнус изруга на език, който тя не разбираше. Прозвуча като пукане на пламък.

— Добре. Слушай. Аз не мога да върна назад това, което съм направил, но мога да ти дам нещо друго. Парченце от това, което щеше да бъдеш, ако бе отраснала като истинско дете на нефилими. — Той прекоси стаята, спря пред библиотечката и извади от нея тежък том, чиято зелена копринена подвързия беше силно захабена. Започна да прелиства страниците, от които се вдигна прах и парчета от почернелите им краища. Страниците бяха от тънък, почти прозрачен крехък пергамент, на всяка от тях имаше ярка черна руна.

Джейс вдигна вежди.

— Това да не е копие от Сивата книга?

Магнус, който трескаво прелистваше страниците, не каза нищо.

— Ходж има такава — уточни Алек. — Веднъж ми я показа.

— Тя не е сива — не се въздържа Клеъри. — Зелена е.

— Ако педантичното придиряне за всичко беше болест, щеше да умреш от нея още в детска възраст — каза Джейс, като бършеше праха от перваза на прозореца и го оглеждаше дали е достатъчно чист, за да седне на него. — Сива е съкратено от символика. Тоест магическа, скрита мъдрост. В нея има копия на всяка руна, която ангелът Разиел е записал в оригиналната книга на Завета. Няма много екземпляри от нея, защото всеки един се прави по специален начин. Някои от руните са толкова мощни, че биха изгорили една обикновена страница.

Алек изглеждаше впечатлен.

— Не знаех всичко това.

Джейс се тръшна на перваза на прозореца и заклати краката си.

— Не всички спим в часовете по история.

— Аз не спя…

— Напротив, чак и лигите ти текат на чина.

— Престанете — каза Магнус, но гласът му беше кротък. Той пъхна пръст между две страници и отиде до Клеъри, като постави внимателно книгата в скута й. — Сега, когато отворя книгата, искам внимателно да разгледаш страницата. Гледай я, докато не усетиш нещо да се променя в ума ти.

— Ще боли ли? — попита притеснено Клеъри.

— Всяко познание боли — отвърна той и се изправи, като остави отворената книга в скута й. Клеъри сведе поглед и се втренчи в бялата страница. Черният рунически знак я прорязваше като кърваво петно върху сняг. Приличаше на нещо като увита спирала, но когато наклони глава, видя, че прилича на жезъл с увита около него лоза. Променящите се ъгли на шарката гъделичкаха ума й, подобно на перце, движено по кожата. Усети порив да затвори очите си, ала ги държеше отворени, докато не почувства парене и замъгляване. За малко да мигне, когато усети щракване в главата си, нещо като ключ, който се завърта в ключалка.