Касандра Клеър - Град от кости

— Ако не бях аз, той изобщо нямаше да бъде тук — каза тихо Клеъри.

— Недей да се ласкаеш. Той дойде заради Изабел.

Клеъри дръпна гневно раницата си, затвори я и се изправи.

— Да се махаме оттук. Гади ми се от това място.

Оказа се, че скупчилите се на вратата крещящи хора са предимно вампири, които лесно можеше да бъдат разпознати по бледите лица и изкуствените черни коси — сигурно са изкуствени, помисли си Клеъри, не е възможно всички да са естествено тъмнокоси, да не говорим, че някои от тях имаха руси вежди. Те гръмогласно се жалваха за повредените си мотори, както и от факта, че някои от приятелите им са изчезнали безследно.

— Може да са се напили и да са отпрашили нанякъде — каза Магнус, като с досада размахваше дългите си бели пръсти. — Знаете, че сте склонни да се превръщате в прилепи или купчина пепел, когато попрекалите с „Блъди Мери“.

— Те смесват водката си с истинска кръв — прошепна Джейс в ухото на Клеъри.

Допирът на дъха му я накара да потрепери.

— Да, разбрах, благодаря.

— Не можем да събираме всяко боклуче наоколо, за да може току-виж на сутринта то да се превърне в Грегор — каза едно момиче с нацупена уста и изрисувани вежди.

— Не го мислете Грегор. Аз рядко мета — успокояваше ги Магнус. — За мен ще бъде удоволствие утре да изпратя скитниците обратно в хотела… в кола със затъмнени стъкла, разбира се.

— А какво ще стане с моторите ни? — каза едно слабичко момче, чиито руси корени се подаваха изпод лошо боядисаната му коса. На лявото му ухо висеше златна обеца във формата на пръчка. — Ще ни отнеме часове да ги поправим.

— Имате време до изгрев-слънце — каза Магнус, вече видимо раздразнен. — Предлагам ви да започвате веднага. — Той повиши глас. — Добре, това е! Купонът приключи! Да ви няма! — Той махаше с ръце, които проблясваха.

Последно силно издрънчаване и групата спря да свири. От разотиващите се, се чуваше монотонен ропот, ала всички чинно се придвижваха към изхода. Нито един не се спря да благодари на Магнус за хубавата вечер.

— Ела — Джейс задърпа Клеъри към изхода. Там тълпата беше по-плътна. Тя хвана раницата пред себе си, като внимателно я придържаше с ръце. Някой я бутна по рамото, силно, тя залитна встрани, като почти се бутна в Джейс. Някаква ръка дръпна раницата й. Тя вдигна поглед и видя как среброкосият вампир с пръчковидната обеца се хилеше насреща й.

— Ей, кукло — каза той. — Какво има в чантата ти?

— Светена вода — каза Джейс, като се изправи до нея, сякаш бе джин, пуснат от бутилка. Рус, саркастичен джин. — Да не би да си жаден?

— Оооо, ловец на сенки. Колко е страховит — каза вампирът и като им намигна, се смеси с тълпата.

— Вампирите са такива примадони — въздъхна Магнус откъм входа. — Честно казано, не знам защо ми беше това парти.

— Заради котарака ви — припомни му Клеъри.

Магнус се оживи.

— Вярно. Председателят Мяу си заслужава всички усилия. — Той погледна към нея и групата ловци на сенки зад нея. — Ще тръгвате ли?

Джейс кимна.

— Не искаме да злоупотребяваме с гостоприемството ти.

— Какво гостоприемство? — попита Магнус. — Иска ми се да кажа, че за мен беше удоволствие да се запозная с вас, но за съжаление не отговаря на истината. Не че не сте безкрайно симпатични, а колкото до теб… — той намигна на Алек, който беше изумен. — Ще ми се обадиш ли?

Алек се изчерви, запелтечи и сигурно щеше да остане там цяла нощ, ако Джейс не го беше хванал за лакътя и избутал към вратата, където Изабел почукваше с токчетата си. Клеъри понечи да ги последва, но усети леко потупване по ръката — беше Магнус.

— Имам съобщение за теб — каза той. — От майка ти.

Клеъри беше толкова смаяна, че за малко не изпусна раницата си.

— От майка ми? Искате да кажете, че тя ви е помолила да ми предадете нещо?

— Не точно — каза Магнус. Неговите котешки очи, разполовени от вертикалните си зеници, подобно на цепнатини в зелено-златиста стена, изведнъж станаха сериозни. — Но аз я познавам по начин, по който ти не я познаваш. Тя искаше да те предпази от света, който мразеше. Цялото й съществуване, бягане, криене — лъжите, ако щеш — бяха, за да те предпази. Не обезсмисляй нейната саможертва, като рискуваш живота си. Тя не би искала това.

— А не би ли искала да я спася?

— Не и ако това означава да се изложиш на опасност.

— Но аз съм единствената, на която й пука какво се случва с нея…

— Не — каза Магнус. — Не си.

Клеъри примигна.

— Не разбирам. Има ли… Магнус, ако знаете нещо…