Касандра Клеър - Град от кости

Магнус поклати бодливата си, блестяща глава.

— Няма да си навличам неприятности с децата на нощта заради един мунди, когото дори не познавам.

— Почакайте — прекъсна го Клеъри. — За какво им е Саймън? Нали нямат право да нараняват хора…

— Да предположа ли? — каза Магнус, без да е нелюбезен. — Помислили са си, че това е питомен плъх, и им се е сторило забавно да убият домашния любимец на ловец на сенки. Те не ви харесват, независимо от Съглашението… а и там нищо не се казва за убиване на животни.

— Ще го убият ли? — попита Клеъри с широко отворени очи.

— Не е задължително — каза бързо Магнус. — Може да си помислят, че е някой от тях.

— При това положение какво ще му се случи? — каза Клеъри.

— Е, при изгрев-слънце, когато отново се превърне в човек, все пак ще го убият. Но дотогава има още няколко часа.

— Тогава ни помогнете — каза Клеъри на магьосника. — Иначе Саймън ще умре.

Магнус я изгледа от горе до долу. На лицето му се появи нещо като симпатия.

— Всички все някога умират, скъпа — каза той. — По-добре свиквай с това.

Той понечи да затвори вратата, но Джейс я подпря с крак. Магнус въздъхна.

— Сега пък какво?

— Още не си ни казал къде се намира свърталището им — каза Джейс.

— Няма и да го направя. Казах ви…

Клеъри го прекъсна, като изскочи пред Джейс, така че застана очи в очи с магьосника.

— Отнели сте ми детството — каза тя. — Спомените ми. Не може ли поне веднъж да ми се реванширате?

Магнус присви блестящите си котешки очи. Някъде в далечината се чу проплакването на Председателя Мяу. Магьосникът бавно наклони глава и я удари, немного леко, в стената.

— Старият хотел „Дюмон“ — каза той. — В горната част на града.

— Знам къде е — зарадва се Джейс.

— Колко път има до горната част на града? Трябва час по-скоро да отидем там. Имате ли портал? — настояваше Клеъри, обръщайки се към Магнус.

— Не. — Той сякаш губеше търпение. — Правенето на портали е трудна работа, а и те носят немалък риск за притежателите си. Ако не се пазят както трябва, всякаква паплач може да влезе през тях. Единствените, за чието съществуване в Ню Йорк знам, са този на Доротея и един на Ренуик, но и двата са доста далече, за да си правите труда да отидете до тях, още повече че не сте сигурни дали изобщо притежателите им ще ви позволят да ги използвате. Сега доволни ли сте? Хайде, вървете си. — Магнус погледна към крака на Джейс, който още застопоряваше вратата. Джейс не помръдна.

— Още нещо — каза той. — Тук наоколо има ли свещено място?

— Прекрасна идея. Ако ще ходите в свърталището на вампирите, то редно е първо да се помолите на своите безсилни богове.

— Трябва ни оръжие — отсече Джейс. — Повече, отколкото носим със себе си:

Магнус започна да обяснява.

— Има една католическа църква надолу по улица „Даймънд“. Това върши ли ви работа?

Джейс кимна и отмести крака си.

— Това е…

Вратата се затръшна в лицата им. Клеъри, която се бе задъхала, сякаш бе тичала, продължи да я гледа втренчено, докато Джейс не я хвана за ръката и не я поведе надолу по стълбите към нощта.

Нощем църквата на улица „Даймънд“ изглеждаше призрачна. Нейните готически сводести прозорци отразяваха лунната светлина като сребърни огледала. Оградата около нея беше от ковано желязо, боядисано в матовочерно. Клеъри побутна входната врата, но тя беше заключена с тежък катинар.

— Заключена е — каза тя, като погледна през рамо Джейс.

Той размаха стилито си.

— Остави на мен.

Тя го гледаше как се върти около ключалката, наблюдаваше извивката на гърба му, изпъкналите очертания на мускулите под късите ръкави на тениската. Лунната светлина променяше цвета на косата му, като превръщаше златистият й цвят в сребрист.

Катинарът звънко тупна на земята с извадено езиче. Джейс изглеждаше доволен от себе си.

— Нищо необичайно — каза той. — Страшно много ме бива в това.

Клеъри изведнъж се ядоса.

— Когато приключи самопоздравителната част от вечерта…

— Самопоздравителната част от вечерта никога не приключва.

— … може ли да се върнем към спасяването на най-добрия ми приятел от обезкървяване до смърт?

— Обезкървяване — каза впечатлен Джейс. — Това е голяма дума.

— А ти си голям…

— Шт-шт — прекъсна я той. — Недей да ругаеш в църква.

— Още не сме влезли в църквата — измърмори Клеъри, като го последва по калдъръмената пътека до входния портал. Каменният свод над портала беше великолепно гравиран, от най-високата му точка един ангел гледаше надолу. Острите кули извисяваха черните си очертания в нощното небе и Клеъри установи, че това беше църквата, която бе видяла от Маккарън парк. Тя прехапа устни. — Изглежда ми някак нередно да се разбива ключалката на църковна врата.