Касандра Клеър - Град от кости

Двете избързали напред фигури се спряха; Алек въздъхна, но сестра му го улови за ръката и енергично го забута към входа на метрото. Нещо натисна гърба на Клеъри: беше ръката на Джейс, който леко я завъртя. Тя се остави да я води, като се препъваше в неравностите на тротоара. Ръката на гърба й беше топла и силна, но тя едва я усещаше.

— Защо направи това… — прошепна тя.

— Защо направих кое?

— Отпрати ги. Алек и Изабел.

Той не отговори. Те се върнаха при входа на жилището на Магнус. Зловонието на застоял алкохол и сладникавата, странна миризма, която напомняше на Клеъри за долноземците, изпълваше помещението. Джейс отмести ръката си от гърба й и натисна звънеца, под който бе изписано името на Магнус.

— Джейс — каза тя.

Той сведе поглед към нея, очите му бяха тъмни.

— Какво?

Тя затърси подходящите думи.

— Мислиш ли, че той е добре?

— Саймън ли? — Той за първи път произнесе името на Саймън. После въздъхна и тя си спомни думите на Изабел: Не му задавай въпрос, чийто отговор не си готова да понесеш. Вместо да каже каквото и да било, той натисна звънеца още веднъж, този път по-силно.

Сега Магнус отговори, гласът му ръмжеше в тесния коридор.

— КОЙ СЕ ОСМЕЛЯВА ДА СМУЩАВА ПОКОЯ МИ?

Джейс изглеждаше раздразнен.

— Джейс Уейланд. Помниш ли ме? Този от Клейва.

— А, да. — Магнус сякаш се зарадва. — Онзи със сините очи ли?

— Говори за Алек — поясни услужливо Клеъри.

— Не. Очите ми са по-скоро златисти — каза по домофона Джейс. — И светли. Само уточнявам.

— А, ти си онзи . — Магнус прозвуча разочаровано. Ако Клеъри не беше така притеснена, щеше да се засмее. — Предполагам, че искаш да се качиш.

Магьосникът отвори вратата, облечен в копринено кимоно, с нарисувани на него дракони, нахлупил златист тюрбан, а по лицето му личеше зле прикрита досада.

— Бях заспал — каза величествено той.

Джейс, изглежда, се канеше да каже нещо нетактично, примерно за тюрбана, затова Клеъри го изпревари.

— Извинете за безпокойството… — започна тя.

Между глезените на магьосника надзърташе нещо малко и бяло. То беше на сиви райета и с клепнали розови уши, което му придаваше повече вид на голяма мишка, отколкото на малка котка.

— Председателят Мяу? — предположи Клеъри. Магнус кимна.

— Завърна се.

Джейс гледаше с презрение малкото котенце.

— Това не е котка — отбеляза той. — Голяма е колкото хамстер.

— Ще бъда така любезен да забравя това, което току-що каза — рече Магнус, като бутна с пета Председателя Мяу към стълбището зад себе си. — Защо сте дошли?

Клеъри вдигна скъсаната си раница.

— Става въпрос за Саймън. Изчезнал е.

— Ау — каза подигравателно Магнус, — как така изчезнал?

— Просто изчезнал — повтори Джейс, — няма го, липсва, забелязана е липса на неговото присъствие, не е налице.

— Може да е избягал и да се е скрил някъде — предположи Магнус. — Сигурно не е лесно да свикнеш да си плъх, особено ако си глупав.

— Саймън не е глупав — възрази ядосано Клеъри.

— Така е — съгласи се Джейс. — Той просто изглежда глупав. Всъщност умът му е средна хубост. — Гласът му беше безгрижен, но раменете му се стегнаха, когато се обърна към Магнус. — Когато си тръгвахме, един от гостите ти се блъсна в Клеъри. Допускам, че е отворил раницата й и е взел плъха. Саймън имам предвид.

Магнус го погледна.

— И?

— И трябва да разберем кой е той — настоя Джейс. — Предполагам, че го познаваш. Ти си висш магьосник. Не вярвам в собствения ти апартамент да се случват неща, за които да не знаеш.

Магнус разглеждаше блестящия си нокът.

— Грешиш.

— Моля ви, кажете ни — каза Клеъри. Джейс я стисна за китката. Тя знаеше, че го прави, за да я накара да млъкне, но все пак каза: — Моля ви.

Магнус отпусна ръка и въздъхна.

— Добре. Видях един от вампирите с мотоциклети да си тръгва със сив плъх в ръце. В интерес на истината, помислих си, че е някой от техните. Понякога, когато се напият, децата на нощта се превръщат в плъхове или прилепи.

Ръцете на Клеъри се разтрепериха.

— А допускате ли, че това е бил Саймън ?

Магнус трепна.

— Само предполагам, но не е изключено.

— Има и още нещо — Джейс говореше спокойно, но бе по-разтревожен, отколкото в апартамента, преди да намерят Бездушния. — Къде е тяхното свърталище?

— Тяхното какво?

— Свърталището на вампирите. Там са отишли, нали?

— Мога само да гадая. — Магнус изглеждаше така, сякаш не го свърта тук.

— Трябва да ми кажеш къде е.