Касандра Клеър - Град от кости

Профилът на Джейс ясно се очертаваше на лунната светлина.

— Няма и да го правим — каза той, като пъхна стилито в джоба си. Той постави тънката си ръка, цялата прорязана с леки белези, подобни на бяла дантела, върху дървената част на вратата, точно над резето. — В името на Клейва — каза той. — Моля за достъп до това свещено място. В името на Битката, която никога не свършва , моля да ми позволите да използвам вашите оръжия. И в името на ангела Разиел моля за вашата благословия на мисията ми срещу мрака.

Клеъри го гледаше втренчено. Той не помръдваше, макар че нощният вятър духаше косата му в очите; той мигна и преди тя да успее да каже нещо, вратата се отвори с прищракване и скърцане на пантите си. Остана така открехната, разкривайки гледка към хладно, тъмно и празно помещение, осветено от огнени точици. Джейс отстъпи назад. — След теб.

Когато Клеъри влезе вътре, я заля вълна от хладен въздух заедно с мирис на камък и восъчни свещи. Мрачни редици от пейки се редяха към олтара, а на отсрещната стена блестеше поставката за свещи. Тя си даде сметка, че ако не се брои Институтът, никога досега не беше влизала в църква. Беше виждала картини от тях, както и вътрешността на църквите в игралните филми и анимации, където често се появяваха. Действието в един от любимите й анимационни сериали се развиваше в една църква с чудовищен свещеник-вампир. Предполага се, че в църквата се чувстваш защитен, но тя не се чувстваше така. Сякаш странни силуети всеки миг щяха да изскочат от сенките и да се хвърлят върху нея. Тя започна да трепери.

— Каменните стени не позволяват на горещината да проникне тук — отбеляза Джейс.

— Не е заради това — каза тя. — Знаеш ли, никога не съм била в църква преди.

— Била си в Института. И в „Пандемониум“.

— Имам предвид истинска църква. За служби. Нещо като това.

— Сериозно? Ето тук, където са пейките, е главният кораб. — Те минаха напред, гласовете им отекваха между каменните стени. — Над него е апсидата. Застанали сме в нея. А това е олтарът, където свещеникът извършва причастието. Той винаги е в източната част на църквата. — Той коленичи пред олтара и тя за миг си помисли, че се моли. Самият олтар беше висок, направен от тъмен гранит и покрит с червена покривка. Зад него се издигаше богато украсен златен параван, гравиран с фигури на светци и мъченици, всеки от които имаше плосък златен диск зад главата си, представляващ ореол.

— Джейс — прошепна тя. — Какво правиш?

Той бе сложил ръце на каменния под и трескаво ги движеше напред и назад, сякаш търсеше нещо, върховете на пръстите му се бяха напрашили.

— Търся оръжие.

— Тук ли? — недоумяваше Клеъри.

— Обикновено са скрити до олтара. Пазят се за спешни случаи.

— Ама че работа, това да не е някаква уговорка между теб и Католическата църква?

— Не съвсем. Откакто се помним, винаги е имало демони по Земята. Те са по целия свят под най-различни форми — гръцките deamons , персийските daevas , индуските asuras , японските oni . Повечето религии са намерили начин да се обединят и заедно да се борят срещу тях. Ловците на сенки не се обвързват с една религия, а точно обратното — всички религии ни помагат в нашата битка. Еднакво лесно мога да получа помощ от еврейска синагога и от шинтоистки храм, както и от… аха. Ето го. — Докато тя коленичеше до него, той избърса праха. На една от осмоъгълните каменни плочи пред олтара беше издълбана руна. Клеъри я разпозна почти толкова лесно, колкото ако беше дума на английски. Руната гласеше ловец на сенки .

Джейс извади стилито си и го опря в камъка. Той се отмести с изскърцване и под него зейна тъмна дупка. В дупката имаше продълговата дървена кутия; Джейс вдигна капака и със задоволство погледна грижливо подредените в нея предмети.

— Какви са тези неща? — попита Клеъри.

— Шишенца със светена вода, осветени ножове, стоманени и сребърни ками — каза Джейс, като вадеше оръжията и ги оставяше на пода до себе си, — златна жица за демони — такива вече не се използват, но не е зле да ги имаш, — сребърни куршуми, защитни амулети, разпятия, Давидови звезди…

— Исусе — каза Клеъри.

— Не мисля, че ще се побере в тази кутия.

— ДЖЕЙС! — Клеъри бе ужасена.

— Какво?

— Не знам, но някак си не върви да си правиш такива шеги в църквата.

Той сви рамене.

— Аз не съм вярващ.

Клеъри го погледна смаяно.

— Не си ли?

Той поклати глава. Сребристата коса падаше върху лицето му, но той разглеждаше шишенце с бистра течност и не посегна да я отметне. Пръстите на Клеъри я сърбяха да го направи вместо него.