Касандра Клеър - Град от кости

— Гледай да не попадаш под светлината — каза Джейс, като я дръпна към себе си за ръкава. — Сигурно гледат през прозорците. И не вдигай поглед — добави той, ала твърде късно, Клеъри вече гледаше към изпочупените прозорци на по-високите етажи. За миг й се стори, че видя светкавично движение на един от прозорците, мерна й се нещо бяло, което приличаше на лице или ръка, отмятаща тежка завеса…

— Ела — каза Джейс и я повлече със себе си в сенките до хотела. Тя чувстваше нарастващо напрежение в стомаха си, в пулсирането на кръвта си, в ударите на сърцето си. Отдалече се долавяше глухият грохот на автомобилите, а шумът, който издаваха собствените й обувки по разбитите плочки, й се струваше оглушителен. Искаше й се да ходи безшумно като ловците на сенки. Може би един ден щеше да помоли Джейс да я научи.

Те се плъзнаха покрай ъгъла на хотела и излязоха на една алея, която сигурно някога е водила към служебния вход за доставки. Беше тясна, с нахвърляни по нея боклуци: мухлясали картонени кутии, празни стъклени бутилки, счупени пластмасови неща, които Клеъри в началото си помисли, че са пръчки, но от по-близо те приличаха на…

— Кости — каза безстрастно Джейс. — Кости на кучета, кости на котки. Не се вторачвай толкова, в боклука на вампирите може да се открият доста интересни неща.

Тя потисна гаденето си.

— Добре — отвърна Клеъри, — поне знаем, че сме на правилното място. — И беше възнаградена с нещо като респект проблеснал за миг в очите на Джейс.

— О, определено сме на правилното място — рече той. — Сега само трябва да видим как да влезем вътре.

Виждаха се ясните очертания на някогашни прозорци, сега зазидани. Нямаше врата, нито знак за пожарен изход.

— Ако това е било хотел — каза бавно Джейс, — то доставките им трябва да са минавали оттук. Искам да кажа, че не биха внасяли стоките през главния вход, а няма друго място, откъдето биха могли да минават камионите. Значи сигурно има вход в…

Клеъри се сети за малките магазини и кръчми до дома си в Бруклин. Тя бе виждала как им доставят стоката рано сутрин, докато отиваше на училище, как собствениците корейци отваряха някаква метална врата, вкопана в тротоара пред входната им врата, и внасяха през нея кашони със салфетки и котешка храна в складовите си помещения.

— Мисля, че вратата е в земята. Сигурно е зарита под тези боклуци.

Джейс, който бе минал зад нея, кимна.

— Точно това си помислих и аз. — Той въздъхна. — Май трябва да разчистим този боклук. Можем да започнем с контейнера. — Той кимна към него без всякакъв ентусиазъм.

— Предпочиташ да се изправиш пред орда ненаситни демони, нали? — каза Клеъри.

— Те поне не бъкат от червеи. Е — добави замислено — поне повечето от тях. Имаше един демон, когото преследвах чак в канала под Гранд Сентрал…

— Спри — вдигна отбранително ръка тя. — Точно сега не съм в настроение за такива подвизи.

— За първи път ми се случва да чуя това от момиче — каза замислено Джейс.

— Ако останеш с мен, ще го чуваш постоянно.

Джейс трепна с ъгълчето на устата си.

— Сега не е време за шегички. Имаме да разчистваме боклук. — Той отиде до контейнера и го хвана от единия край. — Хвани го от другия. Ще го обърнем.

— Обръщането ще вдигне много шум — възрази Клеъри, като застана от другия край на контейнера. Това бе най-обикновена градска кофа за боклук, боядисана в зелено, изцапана с нещо странно. Миришеше като повечето контейнери за боклук на боклуци и още нещо, нещо тежко и сладникаво, което засядаше в гърлото и от което й се гадеше. — По-добре да го избутаме.

— Виж сега… — започна Джейс, когато внезапно се чу глас от сенките зад тях, който наруши тягостната тишина.

— Наистина ли възнамерявате да направите това? — попита гласът.

Клеъри се вцепени, втренчена в сенките в началото на алеята. За миг се зачуди дали не й се е причуло, но Джейс също бе замръзнал и по лицето му бе изписана изненада. А него много рядко можеше нещо да го изненада, още по-малко пък да го разтревожи. Той отстъпи крачка от контейнера, ръката му се плъзна към колана и каза с равен глас:

— Има ли някой?

— Dios mio. — Гласът беше мъжки, шеговит, с испански акцент. — Вие не сте тукашни, нали?

Той пристъпи напред, като излезе от сянката. Силуетът му постепенно се открои: момче, немного по-голямо от Джейс, но може би поне петнайсет сантиметра по-ниско, дребно, с големи тъмни очи и медена кожа, като от картина на Диего Ривера. Беше облечено с черен панталон и бяла риза с разкопчана яка, на врата му висеше златен синджир, който леко проблясваше на светлината.