Касандра Клеър - Град от кости

Джейс се поколеба, на лицето му се изписа изкушение, ала каза:

— Не можем да те вземем.

— Добре. — Рафаел мина покрай него и разрови с крак една купчина боклуци до стената. Там имаше метална решетка, чиито тънки пръчки бяха покрити с кафеникавочервена ръжда. Той коленичи, хвана решетката и я издърпа. — Оттук влязоха брат ми и приятелите му. Мисля, че пътят води до сутерена. — Той вдигна поглед, когато Джейс и Клеъри се приближиха. Клеъри едва дишаше. Миризмата на боклук беше непоносима и дори в мрака можеха да се различат очертанията на хлебарките, които пълзяха върху и между пръчките на решетката.

Джейс леко се усмихна с ъгълчето на устата си. Той още държеше серафимската кама в ръка. Магическата светлина, която струеше от нея, придаваше призрачност на лицето му, което й напомни как веднъж, когато двамата със Саймън бяха на единайсет години, той й разказваше страшни истории, като държеше фенерче под брадичката си.

— Благодаря — каза той на Рафаел. — Страшно много ни помогна.

Лицето на другото момче беше бледо.

— Влез вътре и направи за приятеля си това, което аз не успях да направя за брат си.

Джейс прибра отново серафимската кама в колана си и погледна към Клеъри.

— Върви след мен — каза той и се спусна предпазливо в дупката. Клеъри затаи дъх в очакване на някакъв вик на агония, на смайване, но се чу само глухо тупване от приземяващи се на твърда земя крака. — Идеално — извика приглушено Джейс. — Скачай и ти, ще те хвана.

Тя погледна към Рафаел.

— Благодаря за помощта ти.

Той нищо не каза, само протегна ръка. Тя я хвана, като се опитваше да се задържи да не падне, докато пристъпяше. Пръстите му бяха студени. Пусна я, когато тя скочи долу в дупката, след секунда Джейс я пое, роклята и се вдигна около бедрата, а ръцете му се увиха около голите й крака, когато тя се плъзна в тях.

Той я пусна почти веднага.

— Добре ли си?

Тя дръпна роклята си надолу, като се радваше, че беше тъмно и той не можеше да я види. В мрежестите й чорапи се бяха пуснали две дълги бримки.

— Добре съм.

Джейс извади матово проблясващата серафимската кама от колана си и я вдигна високо, като блясъкът й постепенно се усилваше, докато окъпа в светлина всичко наоколо. Те стояха в празно помещение с нисък таван и разкъртен бетонен под. В пукнатините се беше събрала мръсотия и Клеъри забеляза, че оттам бяха изникнали черни растения, които се виеха по стените. Проход без врата водеше към друго помещение.

Силно тупване я сепна, тя се обърна и видя как Рафаел се приземява на колене, само на няколко стъпки от нея. Беше ги последвал в дупката. Той се изправи и се ухили. Джейс се ядоса.

— Казах ти…

— И аз те чух. — Рафаел махна презрително с ръка. — Какво можеш да направиш сега? Не мога да се върна обратно, а вие не можете просто така да ме оставите да умра… нали?

— Чакай да помисля — отвърна Джейс, ала суровостта в гласа му беше поомекнала. Той изглеждаше уморен, с известна изненада Клеъри откри, че сенките под очите му са станали по-дълбоки.

Рафаел посочи с ръка.

— Трябва да тръгнем оттук, към стълбите. Те водят до по-високите етажи на хотела. Ще видите. — Той мина покрай Джейс и прекоси тесния коридор. Джейс погледна след него, като клатеше глава.

— Наистина започвам да мразя мундитата — каза той.

Долният етаж на хотела представляваше лабиринт от коридори, водещи към празни складове, запуснати перални помещения — купища мухлясали ленени кърпи, натъпкани във високи изгнили плетени кошове за пране, — дори призрачна кухня, плотове от неръждаема стомана, губещи се в сенките. Повечето стълби, водещи нагоре, ги нямаше; не бяха изгнили, а изумително отстранени, нацепени и натрупани на купчини до стените, парчета от някога луксозен персийски килим бяха метнати върху тях и плесенясваха.

Липсващите стълби озадачиха Клеъри. Какво им пречеха стълбите на вампирите? Най-после те намериха здрави стълби, забутани зад пералните помещения. Сигурно камериерките са ги използвали, за да разнасят чаршафи нагоре-надолу, когато още е нямало асансьори. Сега тези стълби бяха покрити с дебел слой прах, който накара Клеъри да се закашля.

— Шшт — изсъска Рафаел. — Ще те чуят. Близо сме до мястото, където спят.

— Откъде знаеш? — прошепна му ядосано в отговор тя. Той дори не би трябвало да бъде тук, кой му даваше право да й прави забележка, че вдига шум?

— Усещам го. — Ъгълчето на окото му трепна и тя видя, че той е не по-малко уплашен от нея самата. — Вие не го ли усещате?