Касандра Клеър - Град от кости

— Добре. — Гърлото на Клеъри се сви, сякаш беше погълнала нещо много горещо или много студено. Тя излезе от кухнята, Чърч се плъзна след нея като неясна сива сянка.

В коридора Джейс въртеше между пръстите си една от серафимските ками. При появата на Клеъри той я пъхна в джоба си.

— Много тактично от твоя страна да оставиш насаме влюбените гълъбчета.

Клеъри му хвърли сърдит поглед.

— Защо винаги се държиш като задник?

— Задник? — Джейс изглеждаше така, сякаш ей сега ще прихне.

— Това, което каза на Саймън…

— Просто се опитах да го предпазя. Изабел ще разбие сърцето му и ще го стъпче с високите си токчета. Обикновено така постъпва с момчета като него.

— И с теб ли постъпи така? — попита Клеъри, но Джейс само поклати глава и се обърна към Чърч.

— Ходж — каза той. — И този път наистина Ходж. Не ни води никъде другаде или ще те превърна в тенис ракета.

Чърч изсумтя и се плъзна по коридора пред тях. Клеъри, която вървеше малко след Джейс, съзря напрежение в раменете му. Запита се дали напрежението изобщо някога го напуска.

— Джейс.

Той я погледна.

— Какво?

— Извинявай. Задето ти се сопнах.

Той се изкикоти.

— За кое от всички сопвания?

— Ти също не си самата деликатност.

— Знам — каза той за нейна най-голяма изненада. — В теб има нещо толкова…

— Изнервящо?

Той отново се засмя.

— Объркващо.

Искаше й се да го попита дали казва това в добрия, или в лошия смисъл, но не го направи. Боеше се, че ще изклинчи от отговора и ще обърне всичко на шега. Ето защо предпочете да заговори за друго.

— Изабел винаги ли ви приготвя вечеря? — попита тя.

— Слава Богу, не. През повечето време семейство Лайтууд са тук и Мерис, майката на Изабел, ни готви. — Той гледаше замечтано, точно както Саймън бе гледал Изабел над супата.

— И как тогава не е научила Изабел? — Те минаха през музикалната стая, където тази сутрин беше видяла Джейс на пианото. Сенките по ъглите се бяха сгъстили.

— Ами — каза бавно Джейс — напоследък битува схващането, че жените са ловци на сенки наравно с мъжете. Тоест винаги е имало жени в Клейва — познавали са руните, произвеждали са оръжия, изучавали са бойни изкуства, — но само някои от тях са били бойци с изключителни способности. Подготовката за това е трябвало да се заслужи. Мерис е била сред първите поколения жени в Клейва, които са били обучавани задължително и досега не е научила Изабел да готви, защото се е бояла, че така дъщеря й ще остане завинаги заточена в кухнята.

— Така ли е щяло да стане? — полюбопитства Клеъри. Тя си представи колко самоуверена беше Изабел в „Пандемониум“ и как умело въртеше пръскащия кръв камшик.

Джейс кротко се засмя.

— Не и с Изабел. Тя е един от най-добрите ловци на сенки, които някога съм виждал.

— По-добра и от Алек?

Чърч, който безшумно ги водеше през мрака, внезапно се обърна и измяука. Той се беше свил в подножието на една метална вита стълба, която се губеше в сумрака на полуосветения горен етаж.

— А, значи е в оранжерията — каза Джейс. Клеъри за миг се почуди, докато разбере, че той говори на котката. — Не съм изненадан.

— Оранжерията? — попита Клеъри.

Джейс, който бе стъпил на първото стъпало, се обърна.

— Ходж обича да се качва тук. Отглежда билки, които са ни от полза. Повечето от тях растат само в Идрис. Предполагам, че му напомнят за дома.

Клеъри тръгна след него. Обувките й тракаха по металните стъпала, но тези на Джейс бяха безшумни.

— Той по-добър ли е от Изабел? — попита отново тя. — Алек, имам предвид.

Джейс спря и погледна надолу към нея, като леко се наведе, сякаш за да запази равновесие. Тя си спомни съня си: ангели, падащи и горящи .

— По-добър? — учуди се той. — В убиването на демони? Не точно. Той никога не е убивал демон.

— Сериозно?

— И аз не знам защо. Може би защото винаги е пазил нас с Изи. — Те се изкачиха до края на стълбата. Озоваха се пред двукрила порта, на която бяха резбовани увивни растения и лози. Джейс я отвори с рамо.

Още щом прекрачи прага, я удари силна миризма: ухание на зелено и пикантно, на живи и растящи неща, на пръст и корени, които растат в нея. Тя си бе представяла нещо доста по-малко, нещо от порядъка на малката оранжерия зад „Свети Ксавиер“, където в часовете по биология учениците разсаждаха грах и други растения. Това беше огромно заграждение със стъклени стени, засадено с дървета, чиито гъсто разлистени клони излъчваха хладен, напоен с мирис на зелено въздух. Имаше храсти, натежали от лъскави плодове, червени, лилави и черни, както и малки дървета, чиито плодове имаха странна форма, каквато тя никога досега не беше виждала.