Касандра Клеър - Град от кости

Асансьорът спря с дрънчене и те отново се озоваха в познатия на Клеъри коридор с дървена ламперия. Джейс свали якето си, хвърли го на близкия стол и изсвири през зъби. След няколко секунди се появи Чърч с безшумната си стъпка, жълтите му очи светеха като лампи в прашния въздух.

— Чърч — каза Джейс, коленичи и погали сивата глава на котката. — Къде е Алек, Чърч? Къде е Ходж?

Чърч изви гръбнак и измяука. Джейс сбърчи нос, което при други обстоятелства би се сторило симпатично на Клеъри.

— В библиотеката ли са? — Той се изправи, а Чърч разтърси козина и тръгна надолу по коридора, като поглеждаше през рамо. Джейс го последва, сякаш това си беше най-естественото нещо на света, като махна с ръка на Клеъри и Саймън да го последват.

— Не обичам котки — каза Саймън, като опираше рамото си до това на Клеъри, сякаш минаваха по тесен коридор.

— Странно — каза Джейс — особено предвид факта, че Чърч те харесва.

Те пресякоха един от коридорите, където се редяха спалните. Саймън повдигна вежди.

— Всъщност колко хора живеят тук?

— Това е Институт — каза Клеъри. — Място, където ловците на сенки могат да отседнат, когато са в града, нещо средно между защитно убежище и изследователска лаборатория.

— Мислех, че е църква?

— Помещава се в църква.

— На това му се вика обяснение. — Тя усети нервност под насмешливия му тон. Вместо да го смъмри, Клеъри посегна да хване ръката му, като вплете пръстите си в неговите. Ръката му беше студена и влажна, но той стисна нейната с благодарност.

— Знам, че е объркващо — каза тихо тя, — но просто го приеми. Довери ми се.

Тъмните очи на Саймън бяха сериозни.

— На теб мога да се доверя — каза той. — Но не и на него. — Той се втренчи в Джейс, който вървеше малко по-напред от тях, увлечен в разговор с котката. Клеъри се запита за какво ли могат да си говорят. За политика? За опера? За високата цена на рибата тон?

— Поне се опитай — каза тя. — В момента в него ми е единствената надежда да намеря мама.

Лека тръпка премина през Саймън.

— Това място не е за мен — прошепна той.

Клеъри си спомни как се беше почувствала, когато се събуди тази сутрин тук — всичко й беше непознато, но едновременно с това и някак близко. За Саймън, разбира се, тук нямаше нищо близко, а само усещането за нещо странно, непознато и враждебно.

— Не е нужно да стоиш с мен — каза тя, макар че в метрото бе умолявала Джейс да разреши на Саймън да остане при нея, изтъквайки като аргумент, че след като три дни е наблюдавал Люк, може да знае нещо, което да се окаже полезно за тях, ако успеят правилно да го разтълкуват.

— Напротив, нужно е — каза Саймън и пусна ръката й, докато минаваха през някаква врата и се озоваха в една кухня. Тази кухня беше огромна и за разлика от останалата част от Института съвсем модерна, със стоманени плотове и стъклени рафтове, върху които бяха наредени глинени съдове. До червената чугунена готварска печка стоеше Изабел с готварска лъжица в ръка, тъмната й коса бе прибрана на кок. От тенджерата излизаше пара, а наоколо бяха пръснати продукти — домати, накълцан чесън и лук, китка тъмни подправки, парчета сирене, небелени фъстъци, шепа маслини и цяла риба, чиито очи бяха изцъклени.

— Правя супа — каза Изабел, като махна на Джейс с лъжицата. — Гладен ли си? — Тя погледна зад него, като тъмните й очи се спряха последователно на Саймън и Клеъри. — О, Боже — каза най-накрая тя. — Довел си още един мунди тук? Ходж ще те убие.

Саймън се покашля.

— Аз съм Саймън — рече той.

Изабел не му обърна внимание.

— ДЖЕЙС УЕЙЛАНД — рече тя. — Какво ще кажеш за свое оправдание?

Джейс погледна гневно котката.

— Казах ти да ме заведеш при Алек! Коварни Юда.

Чърч се търкулна по гръб, като мъркаше доволно.

— Не ти е виновен Чърч — каза Изабел. — Не заради него ще те убие Ходж. — Тя потопи обратно лъжицата в тенджерата. Клеъри се зачуди що за вкус би имала супа с фъстъци, риба, маслини и домати.

— Налагаше се да го доведа — каза Джейс. — Изабел… видях двама от мъжете, които убиха баща ми.

Изабел изпъна рамене, но когато се обърна, изглеждаше много повече разстроена, отколкото изненадана.

— Не допускам този да е един от тях — каза тя, като посочи Саймън с лъжицата си.

За почуда на Клеъри, Саймън не възрази. Той бе изцяло погълнат от Изабел, възхитен и със зяпнала уста. Разбира се, това не убягна на Клеъри и силно я подразни. Изабел беше точно типът на Саймън — висока, чаровна и красива. А като се замислеше, това беше типът не само на Саймън, но и на всички останали. Клеъри спря да се чуди на супата с фъстъци, риба, маслини и домати и се запита какво ли щеше да стане, ако изсипе съдържанието на тенджерата върху главата на Изабел.