Касандра Клеър - Град от кости

Те излязоха през задния вход, като Джейс използва стилито, за да заключи след тях, и се отправиха към тихата улица. Луната висеше като медальон над града и хвърляше перлени отблясъци върху Ийст Ривър. Далечният шум от колите, минаващи по моста Уилямсбърг, изпълваше влажния въздух и напомняше на пляскане с крила. Саймън каза:

— Ще ми каже ли някой къде отиваме?

— Да хванем влака — каза тихо Джейс.

— Занасяте ли ме? — попита Саймън, премигайки с очи. — Убийците на демони с влак ли пътуват?

— По-бързо е, отколкото с кола.

— Имах предвид нещо по-яко, като микробус с надпис отстрани Смърт за демоните или…

Джейс дори не си направи труда да го прекъсне. Клеъри го погледна с крайчеца на окото си. Понякога, когато Джослин се ядосаше не на шега или когато беше в някое от своите кофти настроения, настъпваше това, което Клеъри наричаше „затишие пред буря“. Тази тишина й напомняше за измамния блясък, от който ледът изглежда твърд, но се счупва още щом стъпиш върху него. Сега у Джейс се наблюдаваше точно такова затишие пред буря. Лицето му беше безизразно, но нещо се бореше зад жълтеникавокафявите му очи.

— Саймън — каза тя. — Престани.

Саймън й хвърли поглед, с който сякаш й казваше Ти на чия страна си? , но Клеъри не му обърна внимание. Тя продължаваше да гледа Джейс, докато завиваха по Кент Авеню. Светлините на моста, който остана зад тях, осветяваха косата му като своеобразен ореол. Тя се запита дали не беше лошо от нейна страна, задето малко се радва, че този, който бе отвлякъл майка й, е същият човек, който е убил бащата на Джейс преди години. Сега поне е сигурно, че ще й помогне да намери Джослин, независимо дали му се иска, или не. Сега поне бе сигурно, че няма да я остави сама.

— Ти тук ли живееш? — Саймън стоеше и гледаше втренчено старата катедрала с изпочупени прозорци и врати, запечатани с полицейска лента. — Но това е църква.

Джейс бръкна под дрехите си и извади оттам месингов ключ, закачен на верижка. Беше от онзи тип ключове, които се използват за отваряне на стар сандък в някое таванско помещение. Клеъри го наблюдаваше с любопитство — той не бе заключил вратата след себе си, когато бяха тръгнали от Института, а само я беше оставил леко да се хлопне зад него.

— Решихме, че ще е от полза да живеем на свещена земя.

— То няма лошо, но, без да се обиждаш, това тук е кочина — каза Саймън, като плахо погледна към наклонената желязна ограда, която опасваше старата сграда, и боклука, натрупан до стълбите.

Клеъри отпусна ума си. Представи си, че взема един от парцалите на майка си, напоен с терпентин, и забърсва гледката пред себе си, почиствайки я от магическия прах като от стара боя.

И чудо: истинското сякаш прозираше през привидното, подобно на светлината през тъмно стъкло. Тя видя извисяващите се върхове на катедралата, матовия блясък на засенчените прозорци, месинговата плоча, закрепена на каменната стена до вратата, името на Института, гравирано на нея. Известно време задържа картината, после въздъхна и я остави да се стопи.

— Покрита е с магически прах, Саймън — каза тя. — В действителност не изглежда така.

— Ако това е резултатът от използването на магически прах, не съм съвсем сигурен, че искам да го използват върху мен.

Джейс пъхна ключа в ключалката, като хвърли поглед през рамо на Саймън.

— Съмнявам се, че изобщо разбираш каква чест ти оказвам — каза той. — Ти ще си вторият мунди, пристъпвал прага на Института.

— Вероятно защото миризмата държи другите надалече.

— Не му обръщай внимание — каза Клеъри на Джейс и ръгна Саймън в ребрата. — Плещи си каквото му дойде на ума. За него не съществуват филтри.

— Филтрите са за цигарите и кафето — избоботи Саймън под носа си, когато влязоха вътре. — Две неща, от които между другото имам крещяща нужда в момента.

Клеъри си помисли, че също умира за чаша кафе, докато се изкачваха по витите каменни стъпала, във всяко от които беше издълбан релефен знак. Тя започна да разпознава някои от тях — те дразнеха любопитството й като наполовина чути думи на чужд език, които при по-добра концентрация би могла да различи по смисъл.

Стигнаха до асансьора и се заизкачваха в пълна тишина. Кафето не излизаше от главата на Клеъри — големи чаши кафе с много мляко, както го правеше майка й сутрин. Понякога Люк им донасяше понички от пекарната „Златната каляска“ в Китайския квартал. При мисълта за Люк стомахът на Клеъри се сви и апетитът й изчезна.