Касандра Клеър - Град от кости

— Предполагам, че това е твое.

Той измъкна един правоъгълен предмет, скрит сред дрехите: снимка в дървена рамка с дълга вертикална пукнатина на стъклото. Пукнатината образуваше тънки линии, минаващи върху усмихнатите лица на Клеъри, Люк и майка й.

— Това наистина е мое — каза Клеъри, като дръпна снимката от ръцете му.

— Счупена е — забеляза Джейс.

— Знам. Аз го направих, аз я счупих. Когато я хвърлих по Ненаситния. — Тя погледна към него и видя изписано на лицето му разбиране. — Това означава, че Люк се е върнал в апартамента след нападението. Може би дори днес…

— Може би той последен е минал през портала — каза Джейс. — Ето защо се озовахме тук. Ти не си мислила за нищо, така че сме се пренесли на последното място, докъдето е пътувано.

— Нямаше да е зле Доротея да ни беше казала за това — рече гневно Клеъри.

— Той сигурно й е платил, за да мълчи. Или това, или защото на него му е имала повече доверие, отколкото на нас. Което значи, че той може би не е…

— Хора! — Саймън се втурна панически в кабинета. — Някой идва.

Клеъри изпусна снимката.

— Да не е Люк?

Саймън погледна към коридора и кимна.

— Той е. Но не е сам, с него има двама мъже.

— Мъже? — С няколко крачки Джейс прекоси стаята, погледна през вратата и тихо изруга под носа си. — Магьосници.

Клеъри го погледна втренчено.

— Магьосници? Но…

Като клатеше глава, Джейс се отдръпна от вратата.

— Има ли някакъв друг изход? Задна врата?

Клеъри поклати глава. Вече се чуваше звукът от стъпките в коридора, което предизвика болезнен спазъм в гърдите й.

Джейс се огледа отчаяно. Очите му се спряха върху палисандровия параван.

— Скрийте се зад това — каза той като го посочи. — Веднага.

Клеъри хвърли счупената снимка на бюрото и бързо отиде зад паравана, като повлече и Саймън след себе си. Джейс застана точно зад тях, със стилито в ръка. Той едва се беше скрил, когато Клеъри чу как вратата се отваря със замах, отчетливи стъпки… а после ясно доловими гласове. Говореха трима мъже. Тя погледна изплашено Саймън, който беше пребледнял, а после към Джейс, който беше вдигнал стилито и бавно го движеше, рисувайки нещо като квадрат върху паравана. Докато Клеъри го гледаше втренчено, квадратът стана прозрачен, като стъклен прозорец. Тя чу как Саймън изсумтя — леко, едва доловимо — и видя как Джейс поклати глава към тях и им каза само с движение на устните: Те не могат да ни видят през това, но ние тях можем.

Като хапеше нервно устната си, Клеъри се придвижи до квадрата и надникна през него, усещайки във врата си дишането на Саймън. Оттук стаята се виждаше идеално: етажерките с книги, бюрото с пътната чанта, захвърлена върху него и Люк, поопърпан, попрегърбен, с вдигнати на главата очила, той бе застанал до вратата. Беше стряскащо, макар и да знаеше, че той не може да я види, тъй като прозорецът, направен от Джейс, приличаше на стъклото в стаята за разпит в полицейско управление: виждаше се само откъм едната страна. Люк се обърна, като отново хвърли поглед в коридора.

— Да, можете да огледате — каза той с тон, пропит от сарказъм. — Много мило от ваша страна, че проявявате такъв интерес.

От ъгъла на кабинета се чу тихо изкикотване. С трескаво движение на ръката Джейс разшири още малко рамката на своя „прозорец“ така, че да се вижда по-голяма част от стаята. С Люк имаше още двама мъже, и двамата с дълги червеникави роби, със свалени качулки. Единият беше слаб, с елегантни сиви мустаци и остра брадичка. Когато се усмихна, се показаха ослепително белите му зъби. Другият беше едър и набит като борец, с късо подстригана червеникава коса. Кожата му беше тъмноморава и така опъната, че чак скулите му лъщяха.

— Това магьосници ли са? — тихо прошепна Клеъри.

Джейс не отговори. Той се беше вцепенил като статуя. Сигурно се бои, че ще изляза и ще се опитам да отида при Люк , помисли си Клеъри. Искаше й се да го увери, че няма да направи това. Имаше нещо в тези двама мъже, в цвета на плътните им наметала, който приличаше на кръв и ги правеше ужасяващи.

— Гледай на това като на жест на добронамереност, Греймарк — каза мъжът със сивите мустаци. Когато се усмихна, се показаха толкова остри зъби, сякаш изпилени като на канибал.

— У теб няма нищо добронамерено, Пангборн. — Люк седна на крайчеца на бюрото си, като с тялото си се опитваше да закрие гледката на двамата мъже към пътната чанта и нейното съдържание. Сега, когато беше по-близо, Клеъри можа да види, че лицето и ръцете му бяха натъртени, а пръстите му бяха ожулени и разкървавени. Дълга резка по цялата шия се скриваше в яката му. Какво, за Бога, се беше случило с него?