Касандра Клеър - Град от кости

Пангборн се изкиска.

— Дете с късмет.

— Досега — каза Люк.

Блекуел повдигна вежди.

— Звучиш ядосано, Лушън.

— Не съм ядосан, раздразнен съм. Не искам да се забърквам в плановете на Валънтайн, разбрахте ли? Не съм глупак.

— Нима? — каза Блекуел. — Чудесно е, че през годините си развил здравословен респект към собствената си кожа, Лушън. Невинаги си бил толкова прагматичен.

— Нали знаеш — каза свойски Пангборн, — че бихме разменили Джослин за Бокала? Ще ти я доставим невредима, току до вратата ти. Лично Валънтайн дава това обещание.

— Знам — каза Люк. — Не проявявам интерес. Не знам къде е скъпоценният ви Бокал и не искам да се забърквам във вашите работи. Мразя Валънтайн — допълни той, като стана от бюрото. — Но го уважавам. Винаги съм знаел, че един ден ще се върне и ще премаже всеки, застанал на пътя му. Не бих искал да му се пречкам, когато това се случи. Той е чудовище — машина за убиване.

— Виж кой го казва — изръмжа Блекуел.

— Да допусна ли, че се готвиш да се отместиш от пътя на Валънтайн? — каза Пангборн, като посочи с дългия си пръст почти забравената пътна чанта на бюрото. — Града ли ще напускаш, Лушън?

Люк бавно кимна.

— Отивам в провинцията. Искам да се поотпусна малко.

— Ние можем да те спрем — каза Блекуел. — Да те принудим да останеш.

Люк се усмихна. Това промени лицето му. Изведнъж той спря да бъде симпатичният мъж с вид на учен, който я люлееше на люлките в парка и я учеше да кара триколка. Имаше нещо жестоко в очите му, нещо зло и студено.

— Можете да опитате.

Пангборн хвърли поглед към Блекуел, който бавно поклати глава. Пангборн отново се обърна към Люк.

— Нали ще ни известиш, ако внезапно у теб се възроди някой спомен?

Люк продължаваше да се усмихва.

— Вие ще сте първите, на които ще се обадя.

Пангборн кимна отривисто.

— Мисля, че трябва да тръгваме. Ангелът да те закриля, Лушън.

— Ангелът не закриля такива като мен — каза Люк. Той взе пътната чанта от бюрото си и я затвори. — Тръгвате ли, господа?

Като си сложиха отново качулките, които закриваха лицата им, двамата мъже излязоха от стаята, последвани малко по-късно от Люк. За миг той се спря на прага, като се огледа наоколо, сякаш се чудеше дали не е забравил нещо. После внимателно затвори вратата след себе си.

Клеъри не мърдаше от мястото си, замръзнала, тя чу как входната врата се затвори и как издрънчаха веригата и ключовете, докато Люк заключваше катинара. В съзнанието й неизменно се появяваше лицето на Люк, докато казваше, че не се интересува какво се е случило с майка й.

Тя усети една ръка на рамото си.

— Клеъри? — Беше Саймън, гласът му звучеше плахо, почти нежно. — Добре ли си?

Тя поклати безмълвно глава. Чувстваше се толкова зле, че чак не виждаше кога отново ще се почувства другояче.

— Разбира се, че не е добре. — Това беше Джейс, гласът му беше остър и студен като късчета лед. Той излезе иззад паравана и рязко го премести встрани. — Сега поне знаем кой е изпратил демона след майка ти. Тези хора си мислят, че Бокалът на смъртните е у нея.

Клеъри усети, че устните й се свиват.

— Това е абсурдно и невъзможно.

— Може би — каза Джейс, като се подпря на бюрото на Люк. Той я погледна с очи, непроницаеми като опушено стъкло.

— Виждала ли си някога преди тези мъже?

— Не. — Тя поклати глава. — Никога.

— Люк, изглежда, ги познава. Негови приятели са.

— Не бих казал приятели — рече Саймън. — Мисля, че едва прикриваха своята враждебност.

— Но пък не го и убиха — рече Джейс. — Те си мислят, че той знае повече, отколкото казва.

— Може би — отвърна Клеъри — или просто не им се иска да убиват друг ловец на сенки.

Джейс се засмя дрезгаво, почти злобно, от което Клеъри усети косъмчетата на ръцете й да настръхват.

— Съмнявам се.

Тя го погледна строго.

— Защо си толкова сигурен? Да не би да ги познаваш?

Смехът бе напълно изчезнал от гласа му, когото й отговори.

— Дали ги познавам? — повтори той. — Може и така да се каже. Това са хората, които убиха баща ми.

Клеъри понечи да докосне ръката на Джейс, да каже нещо, каквото и да е — какво ли се казва на човек, който току-що е видял убийците на баща си? Вече не мислеше за собствените си страхове. Джейс се дръпна при допира й, сякаш го беше убола.

— Да вървим — каза той, като мина от кабинета във всекидневната. Клеъри и Саймън побързаха след него. — Люк може да се върне всеки момент.