Касандра Клеър - Град от кости

— Разбира се, че не е — каза Джейс. — Мислиш ли, че ако беше, щеше да е още жив?

Изабел погледна Саймън равнодушно.

— Предполагам, че не — каза тя, като хвърляше разсеяно парченца риба на пода. Чърч лакомо се втурна към тях.

— Като го гледам така, не се учудвам, че ни доведе тук — каза възмутено Джейс. — Не мога да повярвам, че пак го тъпчеш с риба. Не го ли виждаш колко е дебел?

— Той не е дебел. Пък и никой освен него не яде манджите ми. Взех тази рецепта от водния дух на пазара „Челси“, той каза, че било вкусно…

— Ако можеше да готвиш, може би наистина бих хапнал — промърмори Джейс.

Изабел се вцепени, после замахна заплашително с лъжицата.

— Какво каза?

— Казах, че ще си потърся нещо за хапване.

— Така си и помислих. — Изабел отново се съсредоточи върху супата. Саймън продължи да гледа втренчено Изабел.

Клеъри, неочаквано ядосана, хвърли раницата си на пода и последва Джейс до хладилника.

— Не мога да повярвам, че ядеш — изсъска тя.

— А ти какво очакваш да правя? — осведоми се той с вбесяващо спокойствие, като отвори вратата на хладилника. Вътре беше пълно с кутии мляко, чийто срок на годност бе изтекъл преди няколко седмици, и някаква пластмасова кутия, запечатана с лента, на която имаше надпис: ЗА ХОДЖ. НЕ ЯЖ.

— Уау, той се държи като истински откачен съквартирант — отбеляза Клеъри.

— Кой, Ходж ли? Той просто обича реда. — Джейс извади една кутия от хладилника и я отвори. — Хм, спагети.

— Да не си развалиш апетита — обади се Изабел.

— Именно това смятам да направя — каза Джейс, като бутна вратата на хладилника да се затвори и извади вилица от едно чекмедже. Той погледна към Клеъри. — Искаш ли?

Тя поклати глава.

— Как ще искаш — каза той с пълна уста, — след всички сандвичи, които изяде.

— Не бяха кой знае колко много сандвичи. — Тя погледна към Саймън, който изглежда бе успял да завърже разговор с Изабел. — Дали да не отидем да потърсим Ходж?

— Изглежда, изгаряш от желание да се махнеш оттук.

— Ти не искаш ли да му кажеш какво видяхме?

— Още не съм решил. — Джейс остави кутията и замислено облиза соса от спагетите по пръстите си. — Но ако толкова искаш да се махнем…

— Искам — каза пламенно Клеъри.

— Добре. — Той изглежда напълно спокоен, помисли си тя, не заплашително спокоен като преди, но много по-сдържан от нормалното. Тя се запита колко ли често може да се надзърне зад фасадата на безупречния му блясък, който напомняше за лаковото покритие на някоя от японските кутии на майка й.

— Къде отивате? — Саймън ги удостои с поглед чак когато бяха стигнали до вратата. Тъмният филиран бретон влизаше в очите му. Съвсем е оглупял , помисли си язвително Клеъри, сякаш някой го е цапардосал с греда по тила .

— Да намерим Ходж — каза тя. — Трябва да му разкажем какво се случи в дома на Люк.

Изабел вдигна поглед.

— Ще му кажеш ли, че си видял онези мъже, Джейс? Онези, които…

— Не знам. — Отсече той. — Засега и ти не казвай на никого.

Тя сви рамене.

— Добре. Ще се върнеш ли? Няма ли да ядеш супа?

— Не — каза Джейс.

— Мислиш ли, че Ходж би искал супа?

— Никой не иска супа.

— Аз искам супа — каза Саймън.

— Не, не искаш — рече Джейс. — Просто искаш да спиш с Изабел.

Саймън се ужаси.

— Това не е вярно.

— О, поласкана съм — промърмори Изабел, забила нос в супата, но се усмихваше самодоволно.

— О, напротив — каза Джейс. — Какво чакаш, пробвай се… току-виж ти отказала и докато ние си живеем живота, ти ще се гърчиш в унижения. — Той щракна с пръсти. — Хайде, хайде, мунди момченце, имаме работа да вършим.

Саймън отмести поглед, силно смутен. Клеъри, която само допреди миг изпитваше злорадство, внезапно се ядоса на Джейс.

— Остави го на мира — изсъска тя. — Не е нужно да бъдеш жесток само защото той не е един от вас.

— Един от нас — каза Джейс, но подигравателният поглед изчезна от очите му. — Отивам да намеря Ходж… ако искаш, ела с мен, ако не щеш — недей. — Вратата на кухнята се затръшна след него, а Клеъри остана сама със Саймън и Изабел.

Изабел сипа малко от супата в една купа и я бутна по плота към Саймън, без да го поглежда. Тя все още се усмихваше въпреки… присъствието на Клеъри. Супата беше тъмнозелена на цвят и в нея плуваха разни кафяви неща.

— Аз отивам с Джейс — каза Клеъри. — Саймън…?

— Нещастник — промърмори той, като гледаше в краката си.

— Какво?

— Аз ще остана тук. — Саймън се настани на една табуретка. — Гладен съм.