Касандра Клеър - Град от кости

Ходж разтърси рамене.

— Но децата нямат вина за това. Те нищо не са направили…

— Не съм знаел, че си такъв любител на децата, Ходж — каза Валънтайн, сякаш идеята му се струваше забавна.

Ходж въздъхна шумно.

— Джейс…

— Сега не говорим за Джейс. — За първи път Валънтайн като че ли се ядоса. Той погледна към неподвижната фигура на пода. — Той кърви. Защо?

Ходж притисна Бокала към сърцето си. Кокалчетата му побеляха.

— Това не е неговата кръв. Той е в безсъзнание, но не е наранен.

Валънтайн вдигна глава с ехидна усмивка.

— Чудя се — каза той — какво ли ще си помисли за теб, когато се събуди. Да си предател, не е хубаво, но да предадеш дете… това е два пъти по-лошо, не мислиш ли?

— Няма да го нараните — прошепна Ходж. — Заклехте се, че няма да го нараните.

— Не съм се заклевал — рече Валънтайн. — Хайде. — Той тръгна от бюрото към Ходж, който трепна като малко животинче, хванато в капан. Тя можеше да види неговото страдание. — И какво ще направиш, ако ти кажа, че смятам да го нараня? Ще се бориш с мен? Няма да ми дадеш Бокала? Дори и да успееш да ме убиеш, Клейвът никога няма да отмени наказанието ти. Ще се криеш тук до смъртта си, страхувайки се случайно да не отвориш прозореца малко по-широко. Какво би направил, за да не се страхуваш повече? Какво би дал, за да се върнеш отново у дома?

Клеъри погледна встрани. Не можеше повече да гледа изражението на лицето на Ходж.

— Кажете ми, че няма да го нараните, и аз ще ви дам…

— Не — каза още по-нежно Валънтайн. — Ти така или иначе ще ми го дадеш. — И той протегна ръка.

Ходж затвори очи. За миг лицето му заприлича на това на мраморните ангели под бюрото огорчено, печално, смазано под ужасния товар. После изруга страдалчески под носа си и подаде Бокала на смъртните на Валънтайн. Ръката му трепереше като листо на силен вятър.

— Благодаря — каза Валънтайн. Той пое Бокала и го погледна замислено. — Мисля, че ръбът му е повреден.

Ходж нищо не каза. Лицето му беше сиво. Валънтайн се наведе и вдигна Джейс. Когато без усилие се изправи с него, Клеъри видя безукорната кройка на сакото му, стегнато около ръцете и гърба, и установи, че той беше невероятно масивен мъж, с торс като ствол на дъб. Джейс, отпуснат в ръцете му, сравнен с него, приличаше дете.

— Той скоро ще бъде при баща си — каза Валънтайн, като сведе поглед към бледото лице на Джейс. — Където му е мястото.

Ходж потрепери. Валънтайн се извърна от него и се запъти обратно към стената от трепкащ въздух, през която беше дошъл. Сигурно е оставил след себе си вратата на портала отворена , помисли си Клеъри. Да гледаш към нея, беше като да гледаш повърхността на огледало, отразяваща слънчевата светлина.

Ходж протегна умоляващо ръка.

— Почакайте! — извика той. — Нали ми бяхте обещали? Вие се заклехте, че проклятието ми ще свърши…

— Така е — каза Валънтайн. Той се спря и погледна неумолимо Ходж, който изстена и отстъпи назад, ръката му се стрелна към гърдите, където нещо сякаш пробождаше сърцето му. Черна течност бликна изпод разперените му пръсти и потече по пода. Ходж вдигна набразденото си от белези лице към Валънтайн.

— Готово ли е? — попита трескаво той. — Проклятието… отменено ли е?

— Да — каза Валънтайн. — Дано купената свобода ти донесе щастие. — И с тези думи пристъпи през стената от трепкащ въздух. За миг той самият сякаш се размаза, като че бе застанал под вода. После изчезна, отнасяйки със себе си Джейс.

Ходж дишаше тежко и гледаше след него, юмруците му се свиваха и отпускаха, притиснати до бедрата. Лявата му ръка беше почерняла от тъмната течност, бликнала от гърдите му. Изразът на лицето му беше смесица от екзалтация и себепрезрение.

— Ходж! — Клеъри удари с ръка по невидимата стена помежду им. Ударът й причини болка, но тя беше нищожна в сравнение с болката, изгаряща гърдите й. Усещаше как сърцето й се блъска в ребрата, сякаш ще изскочи от тях. Джейс, Джейс, Джейс — тези думи отекваха в съзнанието й и й идеше да ги изкрещи. Но не го направи. — Ходж, пуснете ме!

Ходж се обърна и поклати глава.

— Не мога — каза той, като извади безукорно сгънатата си носна кърпичка и избърса с нея изцапаната си ръка. В гласа му се долавяше искрено съжаление. — Ще се опиташ да ме убиеш.

— Няма — каза тя. — Обещавам.

— Ти не си истински ловец на сенки — рече той. — Обещанието ти не означава нищо. — Краят на кърпата му започна да дими, сякаш я беше топил в киселина, а по ръката му вече нямаше и следа от чернилката. Той се намръщи и изостави заниманието си.