Касандра Клеър - Град от кости

— Но, Ходж — каза отчаяно тя, — не го ли чухте? Той ще убие Джейс.

— Не е казал това. — Ходж отиде до бюрото, отвори едно чекмедже и взе лист хартия. Извади от джоба си писалка чукна я в ръба на бюрото, за да накара мастилото да потече. Клеъри го гледаше втренчено. Нима той пишеше писмо?

— Ходж — рече внимателно тя, — Валънтайн каза, че Джейс скоро ще отиде при баща си. Бащата на Джейс е мъртъв. Какво друго може да е имал предвид?

Ходж не вдигна поглед от листа, по който драскаше.

— Сложно е. Няма да разбереш.

— Разбирам достатъчно. — Горчивината прониза като огън езика й. — Разбирам, че Джейс ви вярваше, а вие го предадохте на човек, който е мразел баща му и има голяма вероятност да мрази и него самия, само защото ви е страх да живеете с проклятието, което сте си заслужили.

Ходж рязко вдигна глава.

— Наистина ли мислиш това?

— Не само мисля, знам, че е така.

Той остави писалката и поклати глава. Изглеждаше уморен и толкова стар, много по-стар от Валънтайн, въпреки че бяха на една възраст.

— Ти знаеш само отделни фрагменти, Клеъри. И по-добре да си остане така.

Той сгъна изписания лист в правилен квадрат и го хвърли в огъня. Той лумна нагоре и припламна в зелено, преди да утихне.

— Какво правите ? — поиска да узнае Клеъри.

— Изпращам писмо. — Ходж се отдалечи от огъня. Той застана близо до нея, разделяше ги само невидимата стена. Тя притисна пръсти в нея, като й се искаше да може да издере с тях очите му, макар че те бяха толкова тъжни, колкото гневни бяха тези на Валънтайн. — Ти си млада — каза той. — За теб миналото няма никакво значение. Не го чувстваш нито като друга страна, както възрастните го виждат, нито като кошмар, както виновните го възприемат. Клейвът ме наказа с това проклятие, защото помогнах на Валънтайн. Но аз далеч не бях единственият член на Кръга, който му служеше. Не са ли и Лайтууд виновни колкото мен? Ами Уейланд? Въпреки това съм единственият прокълнат на живот без слънчева светлина, не мога да пристъпя прага на външната врата, не мога да подам ръката си през прозореца.

— Това не е моя вина — отвърна Клеъри. — И Джейс не е виновен. Защо го наказвате за това, което ви е причинил Клейвът? Мога да разбера защо дадохте Бокала на Валънтайн, но защо и Джейс? Валънтайн ще го убие, точно както е убил баща му…

— Валънтайн не е убил бащата на Джейс — каза Ходж.

Плач се изтръгна от гърдите на Клеъри.

— Ех — рече Ходж, — моралният абсолютизъм на младите, който не търпи отклонения. Нима не виждаш, Клеъри, че посвоему се опитвам да бъда добър човек?

Тя поклати глава.

— Това не е начинът. Добрите неща, които сте направили не могат да компенсират лошите. Но… — прехапа устни. — Ако ми кажете къде е Валънтайн…

— Не — отрони той. — Казано е, че нефилимите са деца на хора и ангели. Ангелската част от същността ни просто прави разстоянието, от което падаме, по-голямо. — Докосна с върховете на пръстите си невидимата повърхност на стената. — Ти не си отраснала като нас. Не си част от този живот на белези и убийства. Още можеш да се махнеш. Напусни Института, Клеъри, колкото се може по-бързо. Напусни го и никога повече не се връщай.

Тя поклати глава.

— Не мога — каза тя. — Не мога да го направя.

— Тогава приеми моите съболезнования — каза той и излезе от стаята.

Вратата се затвори зад Ходж и остави Клеъри сама в тишината. Чуваше се само тежкото й дишане, ромоленето на дъжда и драскането на пръстите й по неподатливата прозрачна бариера между нея и вратата. Тя направи точно това, което си каза, че не трябва да прави: хвърли се срещу преградата, после отново и отново, докато не се изтощи и не я заболяха бедрата. После се отпусна на пода и се опита да не плаче.

Някъде от другата страна на бариерата Алек умираше, докато Изабел чака Ходж да дойде и да спаси брат й. Някъде извън тази стая Джейс бе грубо разбуден от Валънтайн. Извън този Институт шансовете на майка й да оживее се стопяваха миг след миг, секунда след секунда. А тя бе затворена тук, безполезна и безпомощна, като малко дете.

Тя стана рязко, после внезапно си спомни момента у Мадам Доротея, когато Джейс бе поставил стилито в ръката й. Дали му го върна? С притаен дъх тя бръкна в левия джоб на якето си — той беше празен. Ръката й бавно се присегна към десния джоб, по изпотените й пръсти полепнаха боклучета, после те се плъзнаха по нещо твърдо, гладко и обло — стилито.

Скочи на крака, сърцето й биеше до пръсване и тя потърси с лявата си ръка невидимата стена. Когато я намери, тя се оживи, протегна напред върха на стилито, докато отново достигна до гладката повърхност. В съзнанието й вече се оформяше символ, подобно на риба, подаваща се през мътна вода, очертанията на люспите на която стават все по-ясни и по-ясни, колкото повече се приближава до повърхността. Първо бавно, а после все по-уверено тя движеше стилито по стената, като чертаеше ярко светещи линии, които се въртяха във въздуха пред нея.