Касандра Клеър - Град от кости

Тя усети, че руната е готова, и свали ръка, като дишаше тежко. Известно време всичко беше неподвижно и тихо, а руната висеше като искрящ неон, който изгаряше очите й. После се чу оглушителен тътен, сякаш стоеше под водопад от стъкла, които с трясък се разбиваха край нея. Руната, която беше начертала, почерня и се разпадна на пепел, земята се разтресе под краката й, после всичко изчезна и тя разбра без капка съмнение, че е свободна.

Все още със стилито в ръка Клеъри се затича към прозореца и дръпна завесите. Беше паднал здрач и улиците долу бяха окъпани в червеникаволилава светлина. За щастие те бяха и почти пусти. Ясно видя как Ходж прекоси улицата, сивата му глава се поклащаше сред множеството.

Тя изскочи от библиотеката и се спусна по стълбите, като спря само, за да пъхне стилито обратно в джоба на якето си. Взе стълбите на бегом и хукна по улицата, като усещаше пробождане отстрани. Хората, които разхождаха във влажния здрач кучетата си, се дръпваха да й направят път, докато тя се носеше шеметно по алеята, минаваща успоредно на Ийст Ривър. Когато сви зад ъгъла, тя хвърли поглед към отражението си в тъмния прозорец на една жилищна сграда. Изпотената коса бе полепнала по челото й, лицето й беше цялото в засъхнала кръв.

Клеъри стигна до кръстовището, на което беше видяла Ходж от прозореца. За миг си помисли, че го е изгубила. Втурна се през тълпата, която излизаше от изхода на метрото, като разбутваше хората, използвайки колене и лакти като оръжия. Клеъри се измъкна от множеството точно когато й се мерна пепитеният костюм и изчезна зад завоя на една тясна уличка между две сгради.

Тя се промъкна покрай боклукчийската кофа в началото на уличката. Усещаше гърлото си да гори всеки път когато си поемеше въздух. Въпреки че главната улица бе потънала в сумрак, в уличката беше тъмно като в нощ. Едва успя да различи Ходж, който беше застанал в другия край на уличката, която свършваше в задната част на ресторант за бързо хранене. Наоколо бяха пръснати боклуци от ресторанта: препълнени торби с храна, мръсни картонени чинии и пластмасови прибори, които изхрущяха неприятно под ботушите му, когато той се обърна и я погледна. Клеъри си спомни едно стихотворение, което бяха чели в час по английски: Намираме се в алеята на плъховете, където мъртвите са оставили своите кости.

— Последвала си ме — каза той. — Не биваше да го правиш.

— Ще ви оставя на мира само ако ми кажете къде е Валънтайн — рече тя.

— Не мога да направя това. Той ще разбере, че съм ти казал, и тогава край на свободата ми, а също и на живота ми.

— Това така или иначе ще стане, когато Клейвът разбере, че сте дали Бокала на смъртните на Валънтайн — отбеляза Клеъри. — След като ни изиграхте да го намерим за вас. Как можете да живеете с тази мисъл, знаейки какво планира да направи Валънтайн с Бокала?

Той я прекъсна с кратък смях.

— От Валънтайн се боя повече, отколкото от Клейва. Ако си умна, и при теб би трябвало да е така — каза той. — Той щеше да се добере до Бокала със или без моя помощ.

— И не ви интересува, че той ще го използва, за да убива деца?

По лицето му трепна мускул и той пристъпи напред. Тя видя нещо да проблясва в ръката му.

— Това наистина ли има толкова голямо значение за теб?

— Вече ви казах — рече Клеъри. — Не мога просто да си тръгна.

— Много лошо — каза той и тя го видя да повдига ръката си… и изведнъж си спомни как Джейс беше казал, че оръжието на Ходж е бил чакрамът , летящият диск. Тя се наведе точно преди да види как металният диск лети към главата й. Той изсвистя на няколко сантиметра от лицето й и се заби в металния противопожарен изход вляво от нея.

Тя се изправи. Ходж я гледаше, а в дясната му ръка блестеше втори метален диск.

— Все още можеш да избягаш — каза той.

Тя инстинктивно вдигна ръце, макар логиката да й подсказваше, че чакрамът ще ги нареже на парчета.

— Ходж…

Нещо се изправи пред нея, нещо голямо, сиво-черно и живо . Тя чу как Ходж извика от ужас. Докато препъвайки се отстъпваше назад, Клеъри видя нещото по-ясно, видя как то застана между нея и от Ходж. Това беше вълк, дълъг над метър и осемдесет, с лъскава черна козина с една сива ивица.

Ходж, хванал металния диск в ръка, беше бял като платно.

— Ти — каза задъхано той и Клеъри с изненада установи, че говори на вълка. — Мислех, че си избягал…

Вълкът оголи зъбите си и тя видя увисналия му червен език. Когато погледна към Ходж, в очите му се четеше омраза, най-обикновена човешка омраза.