Касандра Клеър - Град от кости

— За мен ли си дошъл, или за момичето? — попита Ходж. По слепоочията му течеше пот, но ръката му беше уверена.

Вълкът се спусна към него, като издаваше глухо ръмжене.

— Още не е късно — каза Ходж. — Валънтайн ще те прибере…

Вълкът скочи с вой. Ходж отново извика, проблесна метал и се чу отвратителен звук, когато чакрамът се заби в бедрото на вълка. Той се изправи на задните си крака и когато се обърна към Ходж, Клеъри видя краят на диска да се подава от козината му, през която бликаше кръв.

Ходж извика и падна, челюстите на вълка се сключиха около врата му. Кръвта опръска циментовата стена зад него, образувайки алено ветрило. Вълкът вдигна глава от отпуснатото тяло на наставника и обърна сивия си, вълчи поглед към Клеъри, от зъбите му капеше кръв.

Тя не извика. Нямаше въздух в дробовете й и не можеше да издаде нито звук. Изправи се на крака и хукна да бяга, тичаше към входа на уличката и познатите неонови светлини на главната улица, тичаше, за да намери защита в истинския свят. Тя чуваше воя на вълка зад себе си, усещаше горещия му дъх по голите си крака. Със сетни сили тя се носеше към улицата…

Челюстите на вълка се сключиха около крака й и я дръпнаха назад. Точно преди главата й да се удари в твърдия тротоар и да я обвие мрак, тя откри, че има достатъчно въздух, за да извика — поне това.

Събуди я звукът от капеща вода. Клеъри бавно отвори очите си. Нямаше много за гледане. Тя лежеше на широко походно легло, намиращо се на пода на малка стая с изпоцапани стени. До стената бе опряна разклатена маса, върху която имаше прост месингов свещник с дебела червена свещ, чиято единствена светлина осветяваше помещението. Таванът беше напукан и опушен, влагата проникваше между пукнатините на камъка. Клеъри имаше смътното усещане, че нещо в стаята не е наред, но това чувство бе изместено от острата миризма на мокро куче.

Тя се надигна да седне и веднага след това съжали. Остра болка прониза главата й като шип, последвана от неудържимо гадене. Ако имаше нещо в стомаха си, със сигурност щеше да го изхвърли.

Огледалото, което висеше над походното легло, беше окачено на пирон, забит между два камъка. Погледна в него и се ужаси. Нищо чудно, че я болеше лицето — дълги успоредни резки се спускаха от ъгълчето на дясното й око до устната й. Дясната й буза беше разкървавена, а кръвта бе потекла по шията й, а после — още надолу, до тениската и якето й. Тя панически заопипва джоба си и си отдъхна. Стилито още си беше там.

Едва сега си даде сметка какво беше странното на стаята. Едната стена беше с решетки: дебели, железни, от пода до тавана. Тя беше затворена в килия.

С повишения адреналин във вените си се изправи на крака. Зави й се свят и се хвана за масата. Няма да изгубя съзнание, каза си решително тя. После чу стъпки.

Някой се приближаваше по коридора към килията. Клеъри отстъпи назад и се облегна на масата.

Беше мъж. Той носеше лампа, чиято светлина беше по-силна от тази на свещта и я караше да примигва, а него превръщаше в сянка. С високи, четвъртити рамене и рошава коса. Едва когато той отвори вратата на килията и влезе вътре, тя го позна.

Люк.

Изглеждаше както винаги: изтъркани джинси, дочена риза и работни обувки, същата рошава коса, същите очила, смъкнали се на върха на носа му. Белезите по шията му, които беше забелязала, когато го видя за последен път, бяха почти заздравели и по-светли от останалата кожа.

Това беше вече твърде много за Клеъри. Умората, безсънието, страхът и загубата на кръв я връхлетяха като разрушителна вълна. Усети, че коленете й омекват, и се свлече на пода.

За части от секундата Люк беше прекосил стаята — движеше се толкова бързо, че тя дори не успя да се удари в пода, преди я хване и да я вдигне на ръце, както когато беше малко момиче. Той я положи на походното легло и отстъпи назад, вперил в нея разтревожен поглед.

— Клеъри? — каза той, като посегна към нея. — Добре ли си?

Тя се дръпна и вдигна ръце, за да се предпази от него.

— Не ме докосвай.

По лицето му пробяга израз на дълбока скръб. Той прокара уморено ръка по челото си.

— Мисля, че си го заслужих.

— Да. Заслужи си го.

Лицето му беше угрижено.

— Не очаквам да ми вярваш…

— Добре е, че не очакваш. Защото наистина не ти вярвам.

— Клеъри… — Той започна да кръстосва килията напред-назад. — Това, което направих… Не очаквам да го разбереш. Знам, че според теб съм те изоставил…

— Ти ме изостави — рече тя. — Каза никога повече да не ти се обаждам. Никога не те е било грижа за мен. Никога не те е било грижа за майка ми. За всичко си лъгал.