Касандра Клеър - Град от кости

После дойде нощта, в която бащата на Валънтайн бе убит при нападение на върколаци. Когато след погребението Валънтайн се върна на училище, той носеше червените знаци на скръбта. Някак си се беше променил. Неговата дружелюбност се беше превърнала в припламваща ярост, която на моменти граничеше с жестокост. Отдавах това му поведение на скръбта и се опитвах да бъда по-мил с него отвсякога. Никога не отвръщах на гнева му с гняв. Само имах неприятното усещане, че съм го разочаровал.

Единствената, която смогваше да потуши яростта му, беше майка ти. Тя винаги малко странеше от нашата група, понякога ни наричаше на шега фенклуба на Валънтайн. Когато баща му умря, това се промени. Неговата мъка събуди симпатията й. Те се влюбиха един в друг.

Аз също го обичах: той беше най-добрият ми приятел и аз се радвах, че с Джослин са заедно. Когато завършихме училище, те се ожениха и отидоха да живеят в имението на родителите й. Аз, от своя страна, се завърнах вкъщи, но Кръгът си остана. Той беше започнал като един вид училищна авантюра, но растеше по размер и сила, а заедно с него растеше и Валънтайн. Неговите идеали също се промениха. Кръгът все още имаше претенции към Бокала на смъртните, но след смъртта на бащата си Валънтайн се обяви за открита война срещу всички долноземци, не само срещу тези, които нарушаваха Съглашението. Този свят е за хората, твърдеше той, в него няма място за полудемони. Защото на демоните никога не може да се вярва напълно.

На мен не ми се нравеше посоката, по която беше поел Кръгът, но си останах в него — отчасти защото все още не можех да изоставя Валънтайн, отчасти по молба на Джослин. Тя се надяваше, че ще успея да допринеса за известна сдържаност в Кръга, но това беше невъзможно. При Валънтайн не можеше да има сдържаност, а Робърт и Мерис — вече женени — бяха дори и по-лоши. Само Майкъл беше разколебан, но въпреки своята неохота ние продължавахме да го следваме; като група ние неуморно ловяхме долноземци, като преследвахме и онези, които бяха направили и най-дребното нарушение. Валънтайн никога не убиваше същество, което не е нарушило Съглашението, но правеше всякакви други неща — виждал съм го да поставя сребърни монети върху клепачите на върколашко момиче, докато не ослепее, за да го накара да кажа къде е брат й… виждал съм го и как… но няма смисъл да ти разказвам тези неща. Съжалявам.

По някое време Джослин забременя. В деня, когато ми каза това, тя ми призна и че ужасно се страхува от мъжа си. Той се бил променил до неузнаваемост. Понякога по цели нощи не се прибирал, а стоял в мазето на имението им и тогава се чували викове през стените…

Аз отидох при него. Той се засмя, като отдаде нейните опасения на обичайните страхове на жена, очакваща първото си дете. Същата нощ той ме покани на лов. Все още се опитвахме да изтребим глутницата на върколаците, които преди години бяха убили баща му. Ние бяхме парабатаи, перфектен екип от двама бойци, готови да умрат един за друг. Ето защо, когато Валънтайн ми каза, че тази нощ ще пази гърба ми, аз му повярвах. Не видях вълка, докато той не връхлетя върху мен. Само помня как заби зъбите си в рамото ми и нищо друго от онази нощ. Когато се събудих, лежах в дома на Валънтайн, рамото ми беше превързано и Джослин беше там.

Не всяко ухапване от върколак те превръща в такъв. Аз се излекувах от раните и прекарах следващите седмици в мъчително очакване. Очаквах пълнолунието. Ако от Клейва разберяха, щяха да ме заключат в килия за наблюдение. Ала Валънтайн и Джослин мълчаха. Три седмици по-късно луната изгря, пълна и ярка, а аз започнах да се променям. Първата промяна винаги е най-трудна. Спомням си объркването, агонията, дълбокия мрак и събуждането няколко часа по-късно в една ливада на километри от града, гол и покрит с кръв, разкъсаното тяло на някакво малко горско животно в краката ми.

Върнах се обратно в имението, а те ме посрещнаха на вратата. Джослин с плач се спусна към мен, но Валънтайн я задържа. Стоях на краката си, окървавен и треперещ. Мислите ми бяха объркани и още усещах вкуса на сурово месо в устата си. Не знаех какво да очаквам, но мисля, че трябваше да се досетя.

Валънтайн ме повлече надолу по стълбите и ме замъкна към гората. Той каза, че се бил заклел да ме убие, но когато ме видял, разбрал, че не може да го направи. Вместо това ми даде камата, която някога принадлежала на баща му — тя беше от сребро и опари ръката ми, когато я докоснах. Каза, че най-доброто и похвално нещо, което мога да направя, е да сложа край на живота си. Целуна камата, подаде ми я, после се върна в имението си и залости вратата.