Касандра Клеър - Град от кости

Моята глутница беше точно до вратата. Ние нахлухме в залата и разцепихме нощта със своя вой. Бяхме последвани от приказни рицари с оръжия от стъкло и усукани шипове. След тях дойдоха децата на нощта с оголени зъби и магьосниците с мечове и огън. Когато множеството панически напусна залата, ние нападнахме членовете на Кръга.

Никога в залата на ангела не е имало такова кръвопролитие. Опитвахме се да не нараняваме онези ловци на сенки, които не бяха от Кръга. Джослин ги беше маркирала с помощта на магическо заклинание. Мнозина обаче умряха и се боя, че за някои ние имаме вина. Но със сигурност вината падна върху нас. Колкото до Кръга, те бяха много повече, отколкото си представяхме, и яростно се биеха с долноземците. Аз си проправях път през тълпата до Валънтайн. Единствената ми мисъл беше за него — исках лично да го убия и така да получа възмездие. Най-накрая го намерих до голямата Статуя на ангела да размахва камата си срещу един приказен рицар. Когато ме видя, той се усмихна, жестоко и диво.

— Върколак да се сражава с меч и кама е толкова противоестествено, колкото куче да яде с нож и вилица.

— Познаваш меча, познаваш и камата — казах аз. — А знаеш и кой съм. Когато се обръщаш към мен, използвай името ми.

— Не познавам получовеци — каза Валънтайн. — Някога имах приятел, човек на честта, който би предпочел да умре, отколкото кръвта му да бъде осквернена. Сега пред мен стои безименно чудовище в неговия образ. — Той вдигна камата си. — Трябваше да те убия, когато имах тази възможност — изрева и се хвърли върху мен.

Аз парирах удара и започнахме да се сражаваме на подиума, докато битката вилнееше край нас и един по един членовете на Кръга падаха. Видях как Лайтууд захвърлят оръжията си и побягват. Ходж отдавна вече го нямаше, беше избягал още в самото начало. И в този миг видях Джослин, която тичаше нагоре по стълбите към мен, по лицето й се четеше страх.

— Валънтайн, спри! — извика тя. — Това е Люк, твоят приятел, твоят парабатай…

Той изръмжа и я сграбчи, като я изправи пред себе си и опря камата си в шията й. Пуснах оръжието си. Не исках да рискувам той да я нарани. Той прочете всичко в очите ми.

— Ти винаги си я искал — изсъска той. — А сега двамата сте се съюзили срещу мен. Ще съжалявате за стореното до края на живота си.

С тези думи той скъса медальона от шията на Джослин и го хвърли към мен. Сребърната верижка опари кожата ми като удар с камшик. Аз извиках от болка и отстъпих назад и в този миг той се изгуби в навалицата, влачейки и нея със себе си. Тръгнах след тях, изгорен и кървящ, ала той беше твърде бърз, проправяше си път през гъстата тълпа и минаваше през трупове.

Излязох на лунната светлина. Голямата зала гореше и небето беше в пламъци. Погледнах надолу към зелените ливади на столицата край тъмната река и улицата по крайбрежието, където хората търсеха спасение в нощта. Най-после намерих Джослин на брега на реката. Валънтайн го нямаше, а тя, уплашена до смърт за Джонатан, отчаяно искаше да се прибере. Намерихме кон и тя изчезна, галопирайки в нощта. Аз приех вълчи образ и я последвах към хълмовете.

Вълците са бързи, но отпочиналият кон е по-бърз. Аз доста изостанах и тя пристигна в имението преди мен.

Още докато се приближавах до къщата, усетих, че се е случило нещо ужасно. Не само мирисът на огън висеше във въздуха, имаше и нещо друго, нещо плътно и сладко — зловонието на демонична магия. Аз отново приех човешки образ и тръгнах по дългата пътека, която се белееше на лунната светлина като сребърна река, водеща до… развалини. Къщата бе изгоряла, а нощният вятър разпръскваше пепелта из полетата наоколо. Виждаха се само основите, подобно на обгорели кости — тук прозорец, там повален комин, — но същинската къща, тухлите и хоросанът, безценните книги и древните гоблени, предавани от поколение на поколение ловци на сенки, бяха пепел, рееща се на лунната светлина.

Валънтайн бе разрушил къщата с демоничен огън. Трябва да е имал такъв. Никой огън на света не може да изпепелява така и да оставя толкова малко след себе си.

Аз си проправих път през все още тлеещите руини. Намерих Джослин, коленичила върху нещо, което вероятно са били стълбите пред входната врата. Те бяха почернели от огъня. Имаше и кости. Овъглени, но се виждаше, че са на човек, тук-там с парцали от дрехи и парченца от бижута, които огънят не е могъл да разруши. Червени и златисти нишки още висяха по костите на майката на Джослин, а горещината бе стопила камата на баща й в ръката й. Сред купчината кости блестеше сребърният амулет на Валънтайн с отличителния знак на Кръга, който беше нажежен до бяло и пареше лицето ми… и сред тези останки, пръснати, сякаш са били твърде крехки, за да се задържат заедно, бяха костите на дете…