Касандра Клеър - Град от кости

И един ден я открих по чиста случайност. Докато скитах безцелно по улиците на Сохо, съзрях една картина, висяща на витрината на галерия.

Беше пейзаж, който веднага разпознах. Изгледът от прозореца на къщата в имението на родителите й, зелените ливади, дърветата, редящи се покрай пътя. Разпознах стила й, техниката й на рисуване, всичко. Заблъсках по вратата на галерията, но беше заключено. Тогава разгледах картината по-внимателно още веднъж и открих подписа й. За първи път видях новото й име: Джослин Фрей .

Още същата вечер я намерих, тя живееше в пететажна сграда без асансьор в квартала на художниците, Ийст Вилидж. Изкачих мрачните, слабо осветени стълби, сърцето ми се беше качило в гърлото, и почуках на вратата й. Отвори ми малко момиченце с тъмночервени плитки и любопитни очи. И тогава зад него видях Джослин да идва към мен, ръцете й бяха изцапани с боя, а лицето й бе същото като в спомените ми, познато ми още от детските години…

Останалото го знаеш.

Дълго след като Люк приключи разказа си, в стаята цареше тишина. Единствените звуци бяха от тихото капене на водата по тухлените стени и пращенето на огъня в огнището. Най-после Люк наруши тишината:

— Кажи нещо, Клеъри.

— Какво искаш да ти кажа?

Той въздъхна.

— Може би, че разбираш?

Клеъри чуваше пулсирането на кръвта в ушите си. Чувстваше се така, сякаш животът й бе построен върху ледена кора, тънка като лист хартия, и сега ледът бе започнал да се пропуква и заплашваше да я повлече в ледения мрак. Долу, в тъмната вода, мислеше си тя, бяха всички тайни на майка й, които се носеха по течението, отломки, напомнящи за корабокрушенския й живот.

Тя вдигна поглед към Люк. Той беше замъглен, неясен, сякаш го гледаше през вода или трептящ въздух.

— Баща ми — каза тя, — онази снимка, която майка ми държеше върху камината…

— Това не е баща ти — рече Люк.

— Имало ли го е изобщо? — повиши глас Клеъри. — Съществувал ли е някога Джон Фрей, или майка ми и него си е измислила?

— Джон Фрей наистина е съществувал. Но не беше твой баща. Той бе синът на съседите на майка ти, когато живееше в Ийст Вилидж. Загинал е в катастрофа, точно както майка ти ти е разказвала, само че тя не го е познавала. Притежава снимката му, защото съседите й я помолили да нарисува негов портрет с униформата. Тя им дала портрета, но задържала снимката и е представила мъжа на нея за твой баща. Допускам, че си е мислила, че така ще е по-лесно — все пак, ако ти беше казала, че е избягал или изчезнал, ти щеше да поискаш да го търсиш. Мъртвият…

— Не може да разкрие лъжите ти — завърши горчиво Клеъри вместо него. — Не й ли е хрумвало, че постъпва лошо, като ме кара да мисля през всичките тези години, че баща ми е мъртъв, докато моят истински баща…

Люк не каза нищо, като я остави сама да довърши изречението си и да осмисли немислимото.

— … е Валънтайн . — Гласът й трепна. — Това ли искаш да ми кажеш? Че Валънтайн е бил… е… мой баща?

Люк кимна, само по свитите му пръсти се разбираше, че е напрегнат.

— Да.

— О, Боже мой. — Клеъри скочи на крака, неспособна повече да седи на едно място. Закрачи към решетките на килията. — Това не е възможно. Просто не е възможно.

— Клеъри, моля те, успокой се…

— Да се успокоя? Казваш ми, че баща ми на практика е олицетворението на злото, и искаш да се успокоя?

— Той не винаги е бил зъл — каза Люк така, сякаш се извиняваше.

— О, не съм съгласна. Мисля, че той поначало си е зъл. Всички онези глупости, които е прокламирал за чистотата на човешката раса и значението на неопетнената кръв — това звучи като някой от ужасните фашисти. А вие двамата сте се хванали на всичко това.

— Не аз бях този, който само преди няколко минути говореше за „жалките“ долноземци — каза спокойно Люк. — И как не може да им се вярва.

— Не е същото! — Клеъри долови сълзи в гласа си. — Имала съм брат — продължи тя, гласът й се прекърши. — А също баба и дядо. Те мъртви ли са?

Люк кимна, като погледна големите си ръце, сложени на коленете.

— Мъртви са.

— Джонатан — каза тихо тя. — Колко по-голям е бил от мен?

Люк нищо не каза.

— Винаги съм искала да имам брат — рече тя.

— Недей — каза измъчено той. — Не се измъчвай. Сега разбираш защо майка ти те е пазила от всичко това, нали? Какъв смисъл щеше да има да знаеш какво си загубила преди още да се родиш?

— Кутията — каза Клеъри, умът й трескаво работеше. — С инициалите Дж. К. на нея. Джонатан Кристофър. За него е плачела. И онази къдрица — била е на брат ми, а не на баща ми.