Касандра Клеър - Град от кости

— Имаш ли телефон? — прекъсна го Клеъри.

— Не е в мен. — Люк, все още с указателя в ръце, погледна към Гретел. — Би ли ми донесла телефона?

С навъсено сумтене тя хвърли окървавените превръзки в таблата на земята и мигом излезе. Люк сложи телефонния указател на масата, взе един бинт и започна да го увива около диагоналния разрез на ребрата си.

— Съжалявам — каза той в отговор на втренчения поглед на Клеъри. — Знам, че изглежда отблъскващо.

— Ако хванем Валънтайн — попита рязко тя, — можем ли да го убием?

Люк за малко не изпусна бинта.

— Какво?

Тя се заигра разсеяно с конците, изскочили от джоба на джинсите й.

— Той е убил по-големия ми брат. Убил е баба ми и дядо ми. Нали така?

Люк остави бинта на масата и смъкна надолу ризата си.

— И какво мислиш, че ще постигнеш с убийството му? Ще заличиш стореното от него?

Гретел се върна, преди Клеъри да успее да каже нещо. С измъчено изражение на лицето тя подаде старомоден мобилен телефон на Люк. Клеъри се запита кой ли плаща сметките.

— Трябва да се обадя на някого — Клеъри протегна ръка.

Люк се колебаеше.

— Клеъри…

— Ще попитам за Ренуик. Ще отнеме секунда.

Той внимателно й подаде телефона. Тя набра номера, полуизвърната от него, създавайки си илюзията за усамотеност.

Саймън вдигна на третото позвъняване.

— Ало?

— Аз съм.

Гласът му се повиши.

— Добре ли си?

— Добре съм. Защо? Имаш ли някакви новини от Изабел?

— Не. Какво трябва да ми каже Изабел? Нещо не е наред ли? За Алек ли става въпрос?

— Не — каза Клеъри, като не й се искаше да лъже, че Алек е добре. — Не за Алек. Виж, само исках да те помоля да потърсиш нещо в Гугъл .

Саймън изсумтя.

— Шегуваш се. Те да не би да нямат компютър? Знаеш ли, не ми отговаряй. — Тя чу звук от отваряне на врата и мяукането на котката на майката на Саймън, когато той я изгони от любимото й място върху клавиатурата. Тя ясно си представи как Саймън сяда пред компютъра и пръстите му чевръсто бягат по клавиатурата. — Какво искаш да проверя?

Тя му каза. Докато говореше, усещаше притеснения поглед на Люк върху себе си. По същия начин я беше гледал, когато на единайсет години бе вдигнала висока температура. Носеше й кубчета лед, четеше й от любимите й книги, имитирайки гласовете на героите.

— Права си — рече Саймън, като я извади от унеса й. — Това е място. Или поне е било място. Сега е изоставено.

Телефонът замалко да се изплъзне от запотената й ръка, тя го стисна по-здраво.

— Кажи ми подробности за него.

— Най-известната от всички лудници, затвори за длъжници и болници, построена на остров Рузвелт през 1800 година — четеше Саймън. — Болницата е проектирана от архитекта Якоб Ренуик и е служила за карантинно отделение за най-бедните жертви на избухналата в Манхатън епидемия от вариола. През следващия век болницата е изоставена вследствие на запуснатото си състояние. Общественият достъп до руините е забранен.

— Добре, достатъчно — каза Клеъри с разтуптяно сърце. — Това трябва да е. Остров Рузвелт? Там живеят ли хора?

— Не всеки живее в Слоуп, принцесо — рече Саймън с известен сарказъм. — Между другото, имаш ли нужда от мен като шофьор или за нещо друго?

— Не! Добре съм, от нищо нямам нужда. Просто ми трябваше тази информация.

— Добре. — Звучи, сякаш се е засегнал , помисли си Клеъри. Но пък си каза, че така е по-добре: той е на сигурно място вкъщи и това беше най-важното.

Тя затвори и се обърна към Люк.

— Има някаква изоставена болница в южния край на остров Рузвелт, наречена Ренуик . Мисля, че Валънтайн е там.

Люк отново повдигна очилата си.

— Остров Блекуел. Разбира се.

— Как така Блекуел? Аз казах…

Той я прекъсна с жест.

— Така преди се е наричал остров Рузвелт. Блекуел. Принадлежал е на древен род ловци на сенки. Трябваше да се сетя. — Той се обърна към Гретел. — Доведи Аларик. Трябва да свикаме цялата глутница колкото се може по-скоро. — Устните му се изкривиха в полуусмивка, която напомняше на Клеъри за студената усмивка на Джейс по време на бой. — Кажете им да се готвят за битка.

Излизайки на улицата, минаха през сложен лабиринт от килии и коридори, които ги изведоха в нещо, което някога е било приемна на полицейско управление. Сега запустяла, светлините на късния следобед чертаеха странни сенки по празните бюра, заключените с катинар сандъци, нашарени с черни дупки от термити, напукания под, където се виждаше част от мотото на Управлението на нюйоркската градска полиция: Fidelis ad Mortem .