Касандра Клеър - Град от кости

— Предан до смърт — преведе Люк, който бе проследил погледа й.

— Нека отгатна — рече Клеъри. — Отвътре запустяло полицейско управление; отвън мунданите виждат само порутена жилищна сграда или свободен парцел, или…

— Всъщност отвън изглежда като китайски ресторант — каза Люк, — предлагат се ястия само за вкъщи, няма маси.

— Китайски ресторант ли? — повтори невярващо Клеъри.

Той сви рамене.

— Е, в Китайския квартал сме. Това някога е била сградата на Второ районно управление.

— Хората сигурно се чудят защо няма изписан телефон за поръчки.

Люк се усмихна дяволито.

— Има, но ние рядко отговаряме. Понякога, когато им доскучее, някои вълчета правят по някоя и друга доставка на свинско му шу.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко. Бакшишите ни идват добре. — Той бутна входната врата и ги заля поток от слънчева светлина.

Все още в недоумение, дали се шегува, или не, Клеъри последва Люк през улица „Бакстър“ където бе паркирана колата му. Купето на пикапа й беше приятно познато. Лекият мирис на дървесина, стара хартия и сапун, двойката избелели зарове от златен плюш, които висяха от огледалото за обратно виждане и които му беше подарила, когато беше на десет, защото приличаха на златните зарове, висящи от огледалото за обратно виждане на Хилядолетния сокол . Навсякъде по пода имаше пръснати хартийки от дъвки и празни чаши от кафе. Клеъри с въздишка се отпусна на седалката. Беше по-уморена, отколкото искаше да признае пред себе си.

Люк затвори вратата след нея.

— Стой тук и не мърдай.

Тя видя как той отиде да говори с Гретел и Аларик, които стояха на стълбите пред старото полицейско управление и търпеливо чакаха. Клеъри се забавляваше да отпуска погледа си, като фокусът му ту се замъгляваше, ту се изчистваше, като магията ту се появяваше, ту изчезваше. Сградата, както си беше старо полицейско управление, изведнъж се превърна в порутен ресторант с жълт навес с надпис КИТАЙСКИ РЕСТОРАНТ „НЕФРИТЕНИЯТ ВЪЛК“.

Люк жестикулираше срещу помощниците си, като сочеше улицата. Пикапът му беше първият от редицата микробуси, мотоциклети, джипове и дори един разнебитен стар училищен автобус, която се простираше покарай улицата и завиваше край ъгъла. Конвой от върколаци. Клеъри се чудеше как са успели да си изпросят, наемат, откраднат или конфискуват толкова много превозни средства за толкова кратко време. Добре поне, че така нямаше да се налага да ползват градския транспорт.

Люк взе една бяла хартиена кесия от Гретел, кимна и се запъти обратно към пикапа. Докато настаняваше дългото си тяло зад волана, й подаде кесията.

— Ти отговаряш за това.

Клеъри изгледа кесията подозрително.

— Какво е това? Оръжия?

Люк разтърси рамене в беззвучен смях.

— Симидени кифли — каза той, като излезе с пикапа на улицата. — И кафе.

Когато излязоха от жилищните квартали, Клеъри отвори кесията, стомахът й къркореше неимоверно. Тя си отчупи от кифлата, вдишвайки аромата й. Отпи глътка черно, невероятно хубаво кафе и предложи кифла и на Люк.

— Искаш ли?

— Разбира се. — Почти като в старите времена , помисли си тя, докато завиваха към улица „Ченъл“, когато си взимаха сладкиши от пекарната „Златната каляска“ и ги изяждаха още преди да са преполовили пътя към къщи.

— Е, разкажи ми сега за този Джейс — каза Люк.

Клеъри едва не се задави с кифлата. Посегна към кафето, за да преглътне залъка си.

— Какво за него?

— Имаш ли някаква представа какво може да иска от него Валънтайн?

— Не.

Люк се мръщеше срещу залеза.

— Мислех, че Джейс е едно от децата на семейство Лайтууд?

— Не. — Клеъри бе минала на третата кифла. — Фамилията му е Уейланд. Баща му е бил…

— Майкъл Уейланд?

Тя кимна.

— И когато Джейс бил на десет години, Валънтайн го убил. Майкъл, имам предвид.

— Напълно в негов стил — каза Люк. Тонът му беше неутрален, но в гласа му имаше нещо, което накара Клеъри да го изгледа косо. Да не би да не й вярваше?

— Джейс е видял как умира — добави тя, сякаш за да подкрепи твърдението си.

— Това е ужасно — каза Люк. — Горкото дете.

Те се бяха изкачили на моста на 59-а улица. Клеъри погледна надолу и видя реката, цялата обагрена в златно и червено от залязващото слънце. Погледна и към южния край на остров Рузвелт, макар и да се виждаше съвсем малка част от него.

— Успял е да го преодолее — каза тя. — Семейство Лайтууд се грижат добре за него.

— Мога да си представя. Те винаги са били близки с Майкъл — отбеляза Люк, като мина в лявото платно. В огледалото за обратно виждане Клеъри видя колоната от превозни средства зад тях, които следваха неговите маневри. — Сигурно с удоволствие са се грижили за сина му.