Касандра Клеър - Град от кости

— Вече можеш ли да я видиш? — Беше Люк, който се бе приближил зад нея с тихата стъпка на… е, на вълк.

Тя все още гледаше втренчено.

— Прилича повече на замък, отколкото на болница.

Като я хвана за раменете, Люк я обърна към себе си.

— Клеъри, чуй ме. — Хватката му й причиняваше болка. — Искам да стоиш плътно до мен. Където съм аз, там да си и ти. Ако трябва, ще се хванеш за ръкава ми. Другите ще стоят край нас, ще ни пазят, но ако ти излезеш от кръга, няма да могат да те защитят. Те ще ни придружат до вратата. — Той свали ръцете си от раменете й и когато се отмести, тя видя блясъка на нещо метално под якето му. Не беше забелязала, че носи оръжие, но после си спомни какво беше казал Саймън за съдържанието на старата зелена пътна чанта на Люк. — Обещаваш ли да правиш каквото ти кажа?

— Обещавам.

Оградата беше истинска, а не илюзия от магическия прах. Аларик, все още най-отпред, първо я разклати пробно, а после вдигна бавно ръка. От пръстите му изникнаха хищнически нокти и той разряза веригата с такава лекота, сякаш бе масло. Тя падна с трясък.

— Хайде. — Той махна на останалите. Те се вдигнаха като един, с координирани движения. Люк сграбчи ръката на Клеъри, бутна я пред себе си и тръгна след нея. Те прекрачиха оградата, като гледаха към болницата. На портала се бяха скупчили тъмни сенки, които започнаха да слизат по стълбите…

Аларик вдигна глава, като подуши въздуха.

— Усещам тежка миризма на смърт.

— Бездушни — процеди Люк.

Той бутна Клеъри зад себе си, тя се запрепъва по неравната земя. Глутницата се скупчи около нея и Люк. Когато ги приближиха, те паднаха на четири крака, устните им оголиха издължените им кучешки зъби, крайниците им се удължиха и окосмиха, дрехите им паднаха. Някакъв слаб, инстинктивен глас отекна в мозъка на Клеъри: Вълци! Бягай , но тя го овладя и остана където си беше, макар че ръцете й се разтрепериха.

Глутницата ги наобиколи, вълчи обръч, погледнато отстрани. Повечето вълци пазеха обръча отвън. Сякаш тя и Люк бяха в центъра на звезда, която се разрастваше навън. Така подредени, те започнаха да се придвижват към портала на болницата. Все още зад Люк, Клеъри дори не видя как се появи първият от бездушните. Тя чу вълчи вой, сякаш от болка — воят ставаше все по-силен и по-силен и скоро премина в ръмжене. Чу се звук от тупване, последван от хриптящ вик, после звук от късане на хартия…

Клеъри се запита дали изоставените стават за ядене.

Тя погледна към Люк. Лицето му беше съсредоточено. Едва сега ги видя и тя, зад вълчия обръч. Сцената изплува, ослепително осветена от прожекторите и трепкащите светлини на Манхатън: дузина бездушни, с мъртвешки бледа на лунната светлина кожа, обгорена с руни, подобни на рани. Очите им бяха равнодушни, когато се нахвърлиха срещу вълците, а вълците ги посрещнаха челно, с разкъсващи нокти и свирепи зъби. Тя видя как един от бездушните воини — жена — падна по гръб, с разкъсана шия и все още потрепващи ръце. Друг пък посече вълк с една ръка, докато другата му ръка лежеше на земята на няколко метра от него, а от мястото, където е била, бликаше кръв. Черна кръв, противна като блатна вода, бликаше на потоци и напояваше тревата, а краката им газеха в нея. Люк подхвана Клеъри, когато тя се подхлъзна и залитна.

— Стой до мен.

Нали стоя , искаше да каже тя, но от устата й не излезе нито звук. Те все още изкачваха моравата към болницата, придвижвайки се отчайващо бавно. Хватката на Люк беше здрава като менгеме. Клеъри не можеше да каже кой ще победи — преимуществото на вълците бе в тяхната многочисленост и бързина, но пък бездушните действаха с някаква неумолимост и бяха изненадващо трудни за убиване. Тя видя голям шарен вълк, в който разпозна Аларик, да поваля един бездушен и после да захапва шията му. Бездушният продължи да замахва, след като бе разкъсан, острата му секира направи дълбока червена рана в козината на Аларик.

Разсеяна, Клеъри забеляза как друг бездушен проби защитния обръч едва когато се нахвърли върху нея, сякаш бе изскочил от тревата в краката й. С белите си очи и сплъстена коса, той извади окървавен нож…

Тя изпищя. Люк се завъртя, като я бутна настрани и разтреперан хвана съществото за китката. Тя чу изхрущяване на кости и видя как ножът падна на тревата. Ръката на бездушния увисна безчувствено до тялото му, но той продължи да се носи към тях, сякаш изобщо не изпитваше болка. Люк извика прегракнало към Аларик. Клеъри се помъчи да извади камата от колана си, но Люк държеше ръката й прекалено силно. Преди да успее да му извика да я пусне, между тях се стрелна сребърна светкавица. Беше Гретел. Тя се нахвърли с предните си лапи върху гърдите на бездушния и го повали на земята. От гърлото на Гретел се изтръгна яростен вой, но бездушният беше по-силен: той я метна встрани като парцалена кукла и се изправи на крака…