Касандра Клеър - Град от кости

— О, скелето на старата сграда, построена от Ренуик, още стои — каза Люк. — Но предполагам, че Валънтайн, Блекуел и другите са преустроили всичко по свой вкус. Виж тук. — Той прокара обувката си по пода. Клеъри погледна надолу и видя руна, издълбана в гранита под краката им: кръг, в средата на който бе изписано мото на латински: In Hoc Signo Vinces .

— Какво означава това? — попита тя.

— Означава „С този знак ще победим“. Това е мотото на Кръга.

Тя вдигна поглед към светлината.

— Значи те са тук.

— О, да, тук са — каза Люк, като в тона му се долови лека нотка на очакване. — Ела.

Те се изкачиха по вита стълба, която водеше нагоре към светлината, която осветяваше всичко около тях, накрая се озоваха в началото на дълъг и тесен коридор. По цялото му протежение имаше факли. Клеъри скри в шепа магическата светлина и тя изгасна като полят с вода въглен.

По коридора, на интервали една от друга, се редяха врати, всяка от които плътно затворена. Тя се запита дали това са били болничните стаи, или може би отделение за персонала. Когато тръгнаха надолу по коридора, Клеъри видя навсякъде следи от обувки, изцапани от тревата отвън. Сигурно някой току-що бе минал оттук.

Първата врата, която се опитаха да отворят, поддаде лесно, ала стаята беше празна: само излъскан дървен под и каменни стени, осветени зловещо от лунната светлина, проникваща през прозореца. Стаята се изпълваше от глухия грохот на битката отвън, ритмичен като бученето на океана. Втората стая беше пълна с оръжия, подобно на оръжейната в Института. Лунната светлина пробягваше като сребърна вода по редиците студена, изложена на показ стомана. Люк подсвирна под нос.

— Ама че колекция.

— Мислиш ли, че Валънтайн използва всичко това?

— Едва ли. Предполагам, че е за армията му.

Третата стая беше спалня. Завесите около леглото бяха сини, персийският килим бе в синьо, черно и сиво, а мебелите бяха боядисани в бяло, също като в детска стая. Всичко беше покрито с тънък слой прах, която леко светеше на лунната светлина.

В леглото спеше Джослин.

Тя лежеше по гръб, едната й ръка бе отпусната безжизнено на гърдите, косата й бе разпиляна по възглавницата. Беше облечена в нещо като бяла нощница, която Клеъри никога не беше виждала, и дишаше равномерно и спокойно — на бледата лунна светлина Клеъри видя как клепачите на майка й се мърдат, сякаш сънува.

С лек вик Клеъри се спусна напред, ала Люк й препречи пътя с ръка и гърдите й се удариха в нея като в железен лост, който не й позволи да мине.

— Почакай — каза той, в собствения му глас се долавяше вълнение. — Трябва да сме предпазливи.

Клеъри го стрелна с поглед, но той гледаше над нея, лицето му изразяваше гняв и болка. Тя проследи погледа му и видя това, което не би искала да види. Китките и глезените на Джослин бяха стегнати в сребърни окови, краищата на веригите им потъваха дълбоко в каменния под от двете страни на леглото. Нощната масичка бе покрита със сонди и бутилки, стъклени банки и продълговати, зловещо заострени инструменти от блестяща хирургическа стомана. Маркучът, който излизаше от една от стъклените банки, стигаше до вената в лявата китка на Джослин…

Клеъри се отскубна от ръката на Люк и се спусна към леглото, като уви ръце около безжизненото тяло на Джослин, ала сякаш прегръщаше кукла. Джослин оставаше неподвижна, с все същото леко дишане.

Преди седмица Клеъри би се разплакала така, както го направи първата кошмарна нощ, когато откри, че майка й е изчезнала, би плакала и викала. Но сега сълзите не идваха, тя пусна майка си и се изправи, с увити около себе си ръце. Сега не изпитваше страх, нито самосъжаление: само неистова ярост и желание да намери човека, който е сторил това, единствения отговорен за случилото се.

— Валънтайн — рече тя.

— Разбира се. — Люк беше до нея, докосваше леко лицето на майка й, повдигаше клепачите й. Очите й бяха празни и безжизнени като мрамор. — Тя не е упоена — каза той. — По-скоро й е направена магия.

Клеъри въздъхна почти плачешком.

— Как да я освободим от нея?

— Не мога да докосна оковите — каза Люк. — Сребро. Би ли…

— Оръжейната — каза Клеъри, като се изправи. — Видях секира там. Даже няколко. Можем да разсечем веригите…

— Тези вериги не могат да бъдат разсечени. — Този глас идваше от вратата и беше тих, твърд и познат. Клеъри се обърна и видя Блекуел. Той се хилеше и бе облечен в същата роба с цвят на съсирена кръв като преди, качулката му беше свалена, под края на дрехата му се виждаха мръсните ботуши. — Греймарк — рече той. — Каква приятна изненада.